Деца или книги, това била представата на древните римляни за смислено изживян живот. Чудя се само защо са пропуснали парите. Това си мисли Пекко Пекунен и изведнъж се сеща че парите лесно могат да бъдат похарчени. Като се замислиш, това важи и за децата: достатъчно е държавата да ги прати на война, какъвто е случаят с големия син на диктатора Сталин. Виж, с книгите нещата са различни: кой може да похарчи евклидовата "Геометрия" или сонетите на Шекспир?
|
Животът става все по-лесен за живеене, казват едни. Не е вярно, да се живее става все по-трудно, казват други. Ако си мислите че истината е по средата, то се лъжете - помислете за броя на доволните и недоволните, и ще установите че нещата не са черно-бели, а са не съвсем черни.
Да вземем за пример книгите посветени на знанието. Преди векове зад тях са стояли по няколко "индустрии". Книгите са били невъзможни без християнството: в началото размножаването им е ставало с писари, а къде ще намериш писари, освен в манастирите. След това се е появило книгопечатането, но то е било невъзможно без линотоперите, метранпажите и другите незнайни негови герои. Освен това, преди печатницата, на автора са били нужни: коректори - за коригиране на текста, чертожници - за чертежите, художници - за картинките, математици - за настройка и проверка на логиката и математическите идеи на автора. Днес, във времето на електронните книги, всичко това се прави от алгоритми, но това не значи че авторите имат нужда от програмисти. Често те правят алгоритмите си сами или използват готови алгоритми.* Да, имат пълното право да кажат десетките автори, днес животът е по-лесен. Да се създаде книга е толкова по-лесно в сравнение с преди. Не, имат пълното право да кажат хилядите коректори, чертожници, художници, метранпажи, линотипери, математици и програмисти, днес животът е по-труден защото няма достатъчно (или изобщо) работа за нас. Само не завиждайте на авторите, драги ми коректори, чертожници, художници, метранпажи, линотипери, математици и програмисти. Освен своите, те трябваше да усвоят, поне частично, и вашите професии. С две думи: и техният живот не е лесен. _____________________________ * Защо ти е да търсиш чертожник или програмист, когато просто можеш да напишеш cocaine structure diagram в търсачката Wolfram Alpha и магически да визуализираш кокаина? Читателят е в привилегирована позиция, защото е способен да избере кого да чете, какво да чете и дори дали да чете. Читателят бива насочван от:
> името на автора; > името на издателството; > заглавието на книгата и корицата й, > от приятели и познати, и особено от > рекламата и литературната критика. Авторът не разполага с този лукс, той не знае в какви ръце ще попадне отрочето му, какви очаквания има читателят и всъщност ... що за стока е читателят Х. Поради тази причина думите (идеите) на автора са понякога неразбираеми, а често (макар и харесани) те са криворазбрани. Тогава започват читателските писма, писмата за това какво си искал да кажеш и не е ли могло да го кажеш по-добре (вкл. по-разбираемо). Чета блестящия блог-пост "Писма на читатели" от Урсула Ле Гуин и не мога да се сдържа да не цитирам: Ако имаш проблем да разбереш какво значат, и дали изобщо значат нещо, моите книги, то мога да разбера желанието ти да ме попиташ, но те моля да не го правиш. Чети ревютата на критици, блогъри и учени! ... Това е тяхната работа и много от тях се справят учудващо добре. Това е работа, която и аз върша като критик. Но работата ми като автор на художествена литература е да пиша художествена литература, не да я обяснявам. Изкуството не е обяснение. ... Това не е моята работа, сладурче, това е твоята работа! С някаква детинска цел, написах програмка от 2 реда, за която опитен новозеландски програмист сподели че му е отнело време да разбере какво прави (по-скоро как го прави). В интерес на истината, и аз не я разбирам. Просто я сглобих от 1 ред чужда* измислица и от 1 ред моя**. Сигурен съм че на новозеландеца му се е опънала чуждата част.
Е, ако бях ползвал моята***, станала вече известна, измислица, то програмката щеше да работи 40 пъти по-бързо. И щеше да е лесно разбираема. Но нямаше да е на 2, а на цели 3 реда. Изводът: Елегантността винаги се плаща. В облеклото - с пари, в програмите - с време. Както е казвал Карл Фридрих Гаус (макар и в друг контекст): "Да пишеш кратко отнема повече време от това да пишеш дълго." _______________________________________ * но пак българска ** по-долу d[n_]:=Flatten[Cases[FrobeniusSolve[{1,1},2*n],{__?PrimeQ}]];e[n_]:=Intersection[d[n],d[n+1]]; f[n_]:=If[e[n]=={},0,Max[e[n]]];f/@Range[2,100] *** по-долу gold[x_]:= Module[{h=x/2,lst ={}},While[h>1,If[And[PrimeQ[h],PrimeQ[x-h]],AppendTo[lst,{h,x-h}]]; h--];lst]; d[n_]:=Flatten[gold[n]];e[n_]:=Intersection[d[2*n], d[2*(n+1)]]; f[n_]:=If[e[n]=={},0,Max[e[n]]];f/@Range[2,100] Западните кино и литература експлоатират темата за намереното куфарче с пари така, както капиталист не е експлоатирал пролетариата. И понеже куфарчето с пари се изтърка, започнаха да се мяркат други поднесени наготово "куфарчета":
> с хапчета за подобряване на интелекта (романът The Dark Fields и производният филм Limitless), > с намерени по случайност чужди шедьоври (филмите The Words и Un homme idéal), > с генетично наследена способност за телепортиране (филмът Jumper, базиран на роман със същото заглавие). Откъде тази слабост да се пише за неща получени наготово? Как подобни творби стават бестселъри? Дали не е защото творците и публиката са обединени от масов песимизъм, т.е. от осъзнаването на това че съдбата на човека не може да се подобри с лични усилия или с обществена подкрепа на личните способности, а само от действието на сляпата случайност? Няма как да не се сетя за нашенеца Валентин Йорданов, който благодарение на личните си усилия и обществената подкрепа спечели сума ти медали и титли, но се "оправи" едва когато получи наготово (и по случайност) едно голямо куфарче с пари - като наследство от Джон Дюпон. Стаменко е интелектуалец и нощем. Вместо да сънува голи жени, той сънува велики исторически личности: ханове, царе, писатели и поети. Днес сънува Иван Вазов. Ако трябва да сме точни ... не точно Иван Вазов, а разговор за него.
Българинът: Иван Вазов е Патриарх на българската литература, а "Под игото" е нейният шедьовър. Турчинът: Доколкото в книгата се описват нравите на народи в турската империя, а и събития случили се в нея, то може да се каже че тя е един от шедьоврите на турската литература. Българинът: Какви глупости говориш, бе? Турчинът: Ако бяха глупости, то защо през 2019 г. ви се наложи да превеждате "Под игото" на български? И то заради турцизмите? Руснакът: Доколкото книгата е написана в Одеса и е пренесена в България с руската дипломатическа поща, то бихме могли да кажем че в книгата има нещо руско. Украинецът: Ти луд ли си, бе? Одеса е била и винаги ще бъде украинска. А вие, руснаците, сте били и винаги ще бъдете мръсни окупатори. Гъркът: Ти луд ли си, бе? Одеса е създадена едва през 1794 г. с декрет на Екатерина Велика на мястото на древната гръцка колония Хистрия. Следователно и ние, гърците, имаме дял в шедьовъра. Да не говорим че делът ни е двоен: как щеше Вазов да напише книгата, ако Кирилос и Мефодиос не бяха дали буквите на българите? Румънецът: По-добре Вазов да не беше писал "Под игото". Защото вместо да го четете, вие го използват за повод да се карате един с друг. Италианецът: Нещо не е наред с една литература, която кара трети век с несменяем патриарх. Вземете за пример Светата църква: първият й патриарх беше самият Свети Петър, ама дори на него му се наложи да оваканти поста след 35 години. Понякога медитирам върху това древноримско мото. Понякога се сещам за Урока на братя Стругацки: жената ражда веднъж на 9 месеца, творецът го прави всеки ден.
Животът на братята демонстрира вярата им отлично. Колко неща написаха, какъв голям процент от написаното е първокачествено и без конкуренция! Същевременно, общият брой на децата им е две, а самите деца тънат в "световна неизвестност"; единственото което се знае за тях е че момичето е било омъжено за Егор Гайдар. Ще рече, братята са дали повече на човечеството като писатели, а не като бащи. И като стана дума за писане ... днес ще продължа още малко мисълта си за това какво е успехът в живота (по отношение на книгите, не на децата). Става дума за катерене на стълба: > Първото стъпало е да се научиш да четеш. Голяма работа е, вярно, но това почти всеки го може. > Второто стъпало е да се научиш да пишеш; това не всички четящи го могат. > Третото стъпало е да пишеш така добре, че да се намери кой да публикува написаното. > Четвъртото стъпало е написаното да е толкова добро, че да има кой да го прочете и хареса. > Петото стъпало е някой да е толкова впечатлен, че да напише нещо за писаното от теб или за самия теб. > Има и шесто стъпало, но изкачването му не зависи от теб: написаното за теб да е толкова добре написано, че и то да бъде прочетено и харесано. Тук е големият проблем: може да си живял интересно и продуктивно, но хората пишещи за теб може да не си свършат работата; спомни си как училищните анализи на българските герои и българската литература те отблъснаха от тях! Хипнотизирани сме от числа. Литературата ни връща (към) хората. Това уместно заглавие са поставили от "Дневник" на статия от Георги Господинов, една от малкото статии от последните месеци, която си заслужава да прочетеш от край до край.
Слава богу, ваксината за нашите страхове и депресии е открита преди векове. Само да се пресегнем към рафта. Това пише Господинов, който явно е хипнотизиран от литературата. И аз съм уж като него, но всъщност съм двойно хипнотизиран: от литературата и от числата. Затова ще контрирам: Колкото и да не ни се ще, трябва да признаем че Кокалът от Ишанго е много по-древен от Илиадата. Числата са ваксина за страхове и депресии открита не от векове, а поне от 22 хилядолетия. "Как може да са толкова задръстени тези чукчи?", написа в дневника си Франц Кафка. "Толкова ли не разбират че където и да емигрират, те биха живели по-добре?" Десет години по-късно, на 40-годишна възраст, той умря от туберкулоза. Как можа да е толкова задръстен? Вместо да мисли за чукчите, трябваше да мисли за здравето си.
"В моите романи ще има повече наука, отколкото в романите на конкурентите", зарече се д-р Майкъл Крайтън и написа Щамът "Андромеда". Там главната роля играеше микроорганизъм под формата на октаедър със стена правилен хексагон. Язък му за науката, 2400 години преди него Платон знаеше че в нашата Вселена такъв обект е невъзможен. Ученикът Спирос смяташе четенето за голяма работа. Студентът Спирос разбра че писането е по-голяма работа. Младият египтолог Спирос откри че да четат това което си написал е супер-голяма работа. Дъртият професор Спирос научи че да пишат за теб е най-голямата работа.
Сънува дъртият Спирос как отива при Свети Петрос, а онзи го гледа с респект и му казва: "Ооо, Спирос, заповядай! Знам те аз, знам те, нали писах магистърска теза за теб!" Казват че една картина струва 1000 думи. Всъщност, казал го е Ибсен. Питам се защо е предпочел да го каже, вместо да го нарисува?
- Или деца, или книги - това, според древните римляни, бил изборът пред отговорния възрастен - казва Спирос на студентите си. - В днешните електронни времена за предпочитане са книгите. Защото вероятността да напишеш добра книга се увеличава с увеличаване на броя на написаните книги. От друга страна, така се увеличава и броят на боклучавите книги. Да, ама тях лесно можеш да ги изтриеш. Да изтриваш деца би било безотговорно. Следователно, в днешните електронни времена опциите на отговорния възрастен са още по-ограничени.
Спомняте ли си това: "Победителите никога не се отказват. Отказващите се никога не пoбеждават". А знаете ли продължението? "Тези които никога не побеждават и никога не се отказват са лузърите." Това беше на шега, следва горчивата истина.
Преди месеци беше публикувана книгата Range, за която The New York Times написа: "Спомняте ли си правилото "10000 часа до успеха"? Забравете за него!" В книгата става дума за това: > че не е необходимо да се прегърбиш от труд за да постигнеш успех, > че най-важното за успеха е да пробваш много неща, докато не намериш съответствие между себе си и това което правиш. Така е, драги ми джедаи, Силата не е една, тя е различна у всеки. А какво се случва докато намериш силата си? Отказваш се, естествено: > Йо-Йо Ма се отказа от цигулката и пианото за да намери виолончелото; > Микеланджело заряза 3/5 от започнатите статуи, но направи "Давид" и "Пиета"; > Битълс зарязаха концертите за да станат символ на рок-музиката; > Барак Обама заряза политиката и от президент стана продуцент. Средняците не се отказват. Вижте: > къде е сега бившият шеф на най-голямата БГ партия и бивш президент; > къде е царят който, вместо да се откаже от политиката, стана премиер. Така е, драги ми джедаи, понякога се иска сила за да не се откажеш, но често се иска по-голяма сила за да се откажеш. Следното изречение е от книга за "Дийп Пърпъл" (с автор Дейв Томпсън), но се отнася до "Емерсън, Лейк енд Палмър":
... by the end of the year ELP had broken up, riven by internal differences and external indifference. През 1982 г. Ридли Скот направи шедьовъра "Blade Runner" по творбата на Филип К. Дик "Сънуват ли андроидите електрически овце". Действието на "Blade Runner" се развива през 2019 г. в дъждовния Лос Анджелис, пълен с: андроиди, дошли от външните колонии; летящи коли и какво ли още не.
Днес живеем в 2019 г., но от летящите коли и външните колонии няма и помен. Фантазьорите Дик и Скот "предвидиха" доста неща, които не се случиха, но не можаха да предвидят нещата, които се случиха. Например това, че вместо да гледат горящи бойни кораби край съзвездието Орион, андроидите се излежават на топло в джобовете ни. Озаглавявайки последния си филм "Мъртвите не умират" Джим Джармъш не си е представял че отваря дума за себе си: с този филм той показва че човек може едновременно да е мъртъв (като творец) и да е жив (като бизнесмен).
С издаването на книгата "Психология на глупостта", съставителят и издателите не са си представяли че ще направят на глупаци интелекти като Даниел Канеман, Хауърд Гарднър и Антонио Дамасио, както и стотиците читатели проявили лекомислието да се разделят с 20-те лева, които биха могли да похарчат далеч по-умно (купувайки книги от споменатите автори, а не интервюта с тях). В едно изречение: не всяка критика на глупостта успява да се издигне над глупостта. Понякога в блога ми се появяват разни елементарни задачки. "Защо интелигентният автор подценява още по-интелигентните си читатели?", се питат читателите (или поне така предполагам). Отговарям: защото дори за елементарните задачки съществуват различни пътища до вярното решение. А понякога пътищата и решението биха могли да те впечатлят повече от проблема.
Спомням си как учудих една позната, когато на въпроса й "Има ли хора, които са празнували първия си рожден ден на 8 годишна възраст?" й отговорих че има, и това са хората на които им липсват първите седем години. Тя се зарадва много и сподели че това никога не би й хрумнало. Ставало дума за някаква промяна на календара в началото на 20-ти век, благодарение на която някои деца извадили лош късмет. И като стана дума за рождени дни ... ето нещо съвсем елементарно, и въпреки това пресмятано погрешно: Защо когато навършваш 10 години ти казват че това е десетият ти рожден ден? Едно време, пише със завист Георги Господинов, отличниците по математика отиваха в чужбина и ставаха елитни програмисти, а отличниците по литература оставаха тук и ставаха обикновени писатели. Такава била пазарната конюнктура.
Какви ли програми не написаха нашите програмисти, какви ли изчисления не направиха! Само едно не можаха да изчислят - това че ще останат незнайни войни, това че създадените от тях алгоритми не ще проникнат в книгите на Доналд Кнут. За разлика от програмистите, нашите писатели влязоха в европейски и световни издателства: било в учебници или сборници, било самостоятелно. Елементарно, Уотсън, пазарната конюнктура е река. Днес е една, утре - друга. Не можеш да влезеш два пъти в една и съща конюнктура. Е, на пазара има и неща, оставащи непроменени. Писателите, за разлика от програмистите: 1. пишат за каквото си искат, и 2. подписват каквото са написали, понякога по 2 пъти. Елементарно, Уотсън, чувал ли си на програмист да му искат автограф? Последният текст на Писателя е отхвърлен от Редактора с обяснението че не предлагал нови прозрения. Същият отговор Писателят е получавал и преди, включително и от същия редактор. В този смисъл, отговорът на Редактора не предлага нови прозрения.
Защо светът е толкова несправедлив, пита се Писателят. Защо очаква нови прозрения само от авторите, но не и от редакторите? - ... съкровищницата на човешката глупост, която наричаме с името Библия - завършва лекцията си Спирос.
- А знаете ли, професоре какво пише на корицата на най-издаваната книга в света? - пита с критичен тон студент с голям златен кръст на гърдите. - Знам, пише Диплома - отговаря Спирос с още по-критичен тон. Не че толкова харесвам хайку, но смятам хайку-идеята за голяма работа: да компресираш красотата на момента в 17-ина срички е красота от по-висш ред. Как би могъл човек да не се възхити на петър-чуховото хайку:
Почивен ден. Шапката на просяка на главата му. А какво да кажем за т.н. one-liners на комиците? Не всеки е способен да се сети за това че: A fire hydrant has H-2-O on the inside and K-9-P on the outside.* Уан-лайнърите са уважавани и от програмистите. В някои среди, да напишеш програма на един ред на екрана, която да прави нещо учудващо, се смята за "върха на сладоледа". Примерът по-долу демонстрира прословутото Предположение на Колац (в конкретния случай с числото 2630, но то може да бъде заменено с всяко друго цяло положително число): f[1] = 1; f[n_Integer?EvenQ] := f[n/2]; f[n_Integer] := f[3*n + 1]; f[2630] Отдавна практикувам философията на компресирането. В блога ми започна да се случва следното: > в края на сравнително дълги текстове се появяват кратки поуки, > краткото заменя дългото (чрез редактиране или пренаписване). И понеже (поне по думите на англичаните) practice makes perfect, взех че я докарах до рекорди в компресирането: понякога откривам някаква математическа истина и успявам да я изкажа само с 4 думи. Не се притеснявам че компресирането е враг на истината, това вече съм го отхвърлил по метода reductio ad absurdum. Притеснява ме друго: това което за едни е компресиране, за други може да е дребнотемие. Възможно ли да е се поддават на компресиране единствено дребните (простите) неща? Напълно възможно е. Вярно е че се изисква майсторството на Николас Гомес Давила за да можеш да кажеш че Културата никога няма да запълни свободното време на работника, тъй като тя е работата на свободния, но дори геният Давила не би могъл да компресира книга собствени афоризми до една страница. ______________________________________________ * за позабравилите химията и американския жаргон: H-2-O е водата, а K-9-P - кучешката пикня В навечерието на 24-ти май се оказах въвлечен в спор на тема култура. На твърдението ми че е вулгарно някои български автори* да искат библиотеките да им плащат за всяко заемане на техни книги, мои познати отговориха че авторите имали, освен авторски права, и правото да искат промени в "неадекватните" ни културни практики, вкл. и в законодателното им регулиране. И че ако аз бях написал нещо, то пръв щях да си потърся парите. Колко интересно! Аз - човекът написал хиляди неща на 4 езика** без да получа и лев - се оказах противник на авторските права (и то при условие че притежавам книги от тези автори), а хората ненаписали и ред в живота си*** се оказаха техни защитници (и то при условие че не са чели, хеле пък купили, техни книги). Мили ми автори, слепи ли сте че не виждате на какви хора се харесват, съответно не се харесват, идеите ви за "развитие" на авторското право? В деня след 24-ти май минавам покрай паметника на полк. Борис Дрангов. Виждам че изсъхналата трева и оголеният бетон около паметника са допълнително "разкрасени" с камера и неграмотното предупреждение "ОбектА е под постоянно видеонаблюдение!" Мили ми герои, можехте ли да си представите че паметниците Ви ще трябва да бъдат опазвани от варварщината на тези, за които дадохте живота си? А че опазването им ще е в неграмотните ръцете на неграмотниците?  ___________________________________________________________________
* чиито имена нарочно няма да спомена ** вкл. 64 статии в математическата енциклопедия OEIS като автор, и още стотици като съавтор *** като изключим писаните по задължение домашни и курсови работи, и служебни и-мейли Училището е повредено: там те учат да учиш поезията наизуст, след което да я анализираш. Винаги съм си мислил че в училище трябва да те учат на друго: как да четеш поезия и особено как да я пишеш. Сега си признавам че въображението ми не беше стигнало докрая. Разбирам го, когато прочитам следната мисъл на Елизабет Гилбърт:
С него сме делили една и съща фамилия, длъжност и кабинет, преподавали сме на едни и същи студенти, а сега се влюбих и в думите му - не е за чудене че този непознат ме заинтригува. Разпитвах всички: "Кой е Джак Гилбърт?" Студентите отговаряха че той е най-удивителният човек, когото са срещали ... Той ги учил предимно не как да пишат стихове, а защо ... Това е истинското училище - място, където можеш да намериш истинските учители, които да те научат на истински важното. За съжаление, това е "световно-неизвестен" факт и затова хората търсят известните училища, а не истинските учители. За справка, училището от горния пример не е университет от Бръшляновата лига, а Университетът на Тенеси в Ноксвил. Някои си мислят че по читателите можем да съдим за книгите. Например, кажат ли за една книга че е била в списъка на Барак Обама за най-добрите книги на 2018 г., това означава че книгата е "голяма работа". Не, това съвсем не е така.
Други си мислят обратното, т.е. че по книгите можем да съдим за читателите. И това не е така. Да не би да си мислят че Хитлер не е чел хубави книги от велики автори? Истината е че Хитлер е притежавал хиляди книги, като сред любимите му са били "Дон Кихот", "Робинзон Крузо", "Чичо Томовата колиба", както и най-изучаваният трактат по военно изкуство - "За войната" от Карл фон Клаузевиц. Дали Алек Попов, Георги Господинов и Милен Русков щяха да са такива яростни поддръжници на идеята за авторското право, ако трябваше да плащат на наследниците на Кирил и Методий за правото да пишат на кирилица?
P.S. Ще споделя допълнителна информация, провокирана от коментара на Клиф за това как безплатните версии помагат на продажбите. Правя го тук, защото полето за коментари не може да поеме толкова много букви. Чарлз Дикенс имал два големи тура в Америка. Първият бил посветен на защитата на авторското право, защото имало много пиратски издания на Дикенс в САЩ. Причината била че само местни, щатски, автори били защитени от щатските закони. Дикенс се провалил, продължили да го "пиратстват", в резултат на което станал още по-популярен. Когато след много години закъсал на пари, той използвал популярността си за да направи второ турне с добре платени лекции, и така спечелил доста. Това да искаш библиотеките да ти плащат при всяко заемане на книги е българска "иновация", за която "иноваторите" би трябвало да се срамуват. Ех, какво ли щеше да бъде ако умееха да се срамуват така, както умеят да пишат! |
Categories
All
Archives
August 2020
|
RSS Feed
