Болести много.
Лекове още толкоз.
Здравето - едно.
... чиято цел е да каже в три реда това, за което съм изхабил цели три параграфа тук.
Болести много. Лекове още толкоз. Здравето - едно.
0 Comments
Авторско право е правото да заглушиш гласа на авторите под предлог че искаш да защитиш портфейлите им.
Откъде бих могъл да знам? Никога не съм интервюирал, нито пък съм мислил по темата. Но ... защо това трябва да ме спира? Никога не бях мислил и за висококомпозитни числа, нито ги бях виждал (на живо или на снимка), но това не ми е пречело да импровизирам върху тях. И така ...
Често интервюиращите са неподготвени и задават въпроси, които многократно са били задавани. Така досаждат на музиканта. Често интервюиращите показват втора слабост - карат интервюирания да се чувства свръхестествено, забравяйки че е човек. Така досаждат на публиката. Мисля че един добър въпрос би трябвало да стимулира интелектуално както интервюираните, така и публиката. Да не говорим че отговорът би могъл да ги научи на нови неща*. Например: Знаете ли за случаи, в които рок-музиканти пеят за други музиканти или поименно ги споменават в песните си? Имате ли примери за позитивно, неутрално и негативно отношение на пеещите към музикантите, за които се пее? _______________________________________________________________ * вкл. и на това че интервюираните са: а) незапознати с контекста в който функционират, или б) са твърде опиянени/напушени, че да разсъждават за него В предпоследния си пост споменах че мисленето си прилича с бягането, а тук ще пиша за разликите. Дали ще бягаш бавно или бързо не е от чак толкова голямо значение, защото все ще стигнеш до официалната финална линия. Бързото мислене може да те изпрати на съвсем различно място, където няма нито финална лента за пресичане, нито съдии с хронометри, нито аплодираща публика, а само подигравки. Няма никакво значение дали си аматьор, неспособен да преброи кошовете в баскетбола, или математически супер-професионалист, неспособен да преброи страниците на една книга. Следва подходящ пример с Джордж Поя, който в книгата The Stanford Math Problem Book дава следния проблем, заедно с решението му: Проблем 47.1 Като читател с богат опит, изобщо не направих опит да решавам проблема, защото видях че е неправилно поставен, т.е. измислен и решен набързо, без авторът да види че е базиран на неправилни допускания. В реалността:
Деца или книги, в това се заключавал смисълът на живота според Ницше. Добра мисъл, но недовършена. Избегнал въпроса за качеството - светът щеше да е по-добър без децата и книгите на мнозина. Сещам се за таткото Алоис Хитлер, а и за книгата на сина му.
Красотата, казват, била в очите на наблюдателя. Може би, но полезността не е. При нея е като на сватба - който плаща, той поръчва музиката.
Да вземем за пример скорошна статия от български вестник, която ни информира как в 5 области започвало безплатно тестване за коклюш. Всичко е обяснено за коклюша: какви проблеми докарва на децата, бременните, младите майки и бебетата им. Само едно липсва: къде можем да научим адресите на лабораториите. Защо така? Елементарно, Уотсън, статията е държавна поръчка. Целта ѝ е да покаже че държавата функционира, а не да помогне на читателя. Какво му дреме на вестника за читателя, който достига до статията онлайн, без да е платил и стотинка? С море листа засипаха земята дървесата.
Да бях вземал да пиша за това ... Какво ви казва горният стих? Не знам, но на мен ми казва че нашенското образование е жертва на идиотизма: първо (в часовете по български) те учат как да пишеш правилно, а после (в часовете по литература) те учат да забравиш наученото и да си пишеш както ти дойде. Според Габриел Лауб, известен писател е този, на когото публикуват и слабите работи; знаменит – онзи, когото хвалят за тях. Добре казано, но има още за казване.
Публикуването и хваленето са хубави неща, но нека ги погледнем в перспектива. Писането е първата спирка, публикуването - втората, а четенето - третата. Харесването е четвъртата, а хваленето - петата. Последната спирка е да ти благодарят за написаното. Същите спирки ги има и при писането за теб и написаното от теб. Поздравления, ако си я докарал дотам, но ... не се възгордявай! ... тези спирки се отнасят не до теб, а до пишещите за теб. От колко време опявам че правим грешки дори когато критикуваме грешките и чак сега ми хрумва да разкритикувам езиковите грешки на някой критик на езиковите грешки. Няма да се целя в разни дребни пилци, а в динозавър - нобелиста Фридрих фон Хайек. В последната си книга, динозавърът е озаглавил една от главите "Нашият отровен език". Започвам оттук: 1. Основна езикова грешка е безкритично да се оставим на антропоморфизацията. В случая, езикът не може да бъде отровен, такъв може да е (или да не е) конкретен негов ползвател. Но понеже съм "изхабил" (т.е. писал многократно по) темата, минавам напред. 2. Често езиковите грешки са свързани с приватизацията. Нашият език, нашата партия, нашата родина, нашата майка-земя. Дребната езикова грешка повлича лавина от недоразумения: започваме да мислим за флора, фауна, земя, вода и въздух като за наистина наши, и започваме да правим с тях каквото си искаме. Как да завърша, освен с присмех: Това е да си акъллия-нобелист - в 3 думи правиш 2 грешки. Това ние, обикновените, не го можем. Послепис И като стана дума за грешки ... карам Гугъл-търсачката да намери нещо за грешките в блога ми и "самата тя" прави грешка, показвайки ми страниците с резултатите така: Колкото и да ви се вижда странно че номерът на последната страница с резултати е дроб, още по-странно е че тя е сякаш "резната донякъде" безкрайна периодична дроб.
Българинът не обича да чете просто така, заради четенето. За него книгата не е достатъчна, нужен му е и маркетинг - да я навре на една педя от носа му, там докъдето се простира светогледът му.
Маркетингът, обаче, си прилича с четенето - той е нещо съмнително. А българинът иска и напълно обективни неща, например: преводи в чужбина и награди. Затова Георги Господинов е неговият любимец:
Седял в бара Авторът, пиел от мъка и се оплаквал:
- Много e криво това авторско право. Аз съм автор на най-популярния текст в историята, но взех за него само жълти стотинки. - Какво си написал? - учудил се Барманът, а Авторът отговорил: - Всички права запазени. Нито една част от от тази книга не може да бъде възпроизвеждана в каквато и да било форма без писменото съгласие на издателя ... Ако Ботев можеше да си представи че стиховете му ще се ползват като повод да се дава на едни, и отказва на други, достъп до висше образование, той щеше да се гръмне в главата.
Творбите на руските литературни класици са дебели, защото мислите им са лениви. А чии мисли не са лениви, ще попитате. Скокливите и бодливи мисли на афористите. И така ... къде са руските афористи след Козма Прутков? Няма ги.
Е, не е точно така, но ... ако погледнем в най-богатия (поне според мен) сайт за афоризми, там виждаме само 6 руски автора, докато българските са цели 4. И то като имаме предвид: а) че населението ни е малобройно, и б) че българска литература преди средата на 19-ти век практически не е имало. Май ще излезе че руската литературна мисъл прилича на най-руската река (Волга): широка и дълбока, но бавна и мътна. Не става дума само за класиците от 19-ти век. "Ледената трилогия" на съвременния "класик" Владимир Сорокин, например, е дълга 686 страници - почти колкото 928-страничната "1Q84" от Мураками, но доскучава пет пъти по-бързо от японската си "посестрима". Завършвам по катаджийски, ясно и категорично: Не е луд този, който разточва една баница върху 686 страници, а този който му я купува. Послепис от 31.03.2024 С удоволствие научавам какво казвали американски студенти за 512-страничната "Престъпление и наказание": "Престъпление е че я е написал толкова дълга, а наказание - че трябва да я четем!" "Деца или книги", казвали древните римляни, когато обсъждали кой е живял смислено и кой - не. Мъдри били, но бедни откъм въображение. Изобщо не им хрумвало че ще дойдат времена, в които децата ще могат да четат, и че по тази причина ще се пишат и книги за деца.
Въоръжени с тази съвременна гледна точка, ще променим горното мото: Деца или книги или книги за деца. А ако успееш да накараш децата си да четат книгите ти за деца, то с един удар удряш четири заека. "Трагедията на остаряването е че човек се опитва да използва стари трикове в новите ситуации", казвал математикът Станислав Улам. Умен човек е бил Улам, но не съм сигурен дали е осъзнавал че това не е теорема. Защото е вярно само в някои от случаите.
Ще дам себе си за пример. Обичам да чета старите си блог-постове. От една страна, така ги доразвивам с добавяне на постскриптове или редактиране. От друга страна, така получавам идеи за нови блог-постове. Чудя се, след като съм установил че това върши работа, то защо не правя същото нещо с математическите си размисли. Защо не използвам този стар трик? Всъщност, за първи път го направих преди няколко дни. Зачетох се в нещо което съм писал незнайно кога, и така се "роди" последната ми целочислена редица, онази с перфектните числа (и 6200, което не е такова). Така че ... понякога старите трикове са полезни и в новите ситуации, да ме прощаваш, бай Улам. Във Франция книгата на Агата Кристи "10 малки негърчета" била прекръстена по идейни съображения на "Те бяха 10". А на онзи свят Хитлер се чуди: "Защо ми трябваше да горя книги, след като можех да ги редактирам както си поискам?"
Защо съм поставил това заглавие, ли? Заради хубавата поговорка "Каже ли ти добър ден, погледни дали е изгряло слънцето".
Скандинавците, казва българска БОНЖУРналистка, плащали 5 пъти по-високи данъци от българите. Сега ще докажа че БОНЖУРналистката е написала глупости: 1. Няма страна Скандинавия. Скандинавците живеят в различни страни, с различно данъчно облагане. 2. На българите им е нужно да работят около 146 дни за да изплатят данъчните си задължения към държавата (за съответната година). Този срок определя т.н. Ден на данъчната свобода. Предлагам на журналистката (ако може) да изчисли колко дни са нужни на скандинавците за да се "доберат" до своя Ден на данъчната свобода. Да не би да иска да каже че са им нужни 5 * 146 дни = 730 дни, т.е. 2 години? Според Вера Мутафчиева ("Случаят Джем"), присъдите на историята са безвредни, защото са условни и неприсъствени (in absentia). Празни приказки! Присъдите на историята са ефективни и присъствени, защото се изпълняват върху нас. Плащаме за греховете на дедите и бащите ни, и грешим от името и за сметка на наследниците ни.
Днес ще компресирам един мой текст от декември 2018-та година така:
"Забелязал съм че всички защитници на правото на аборт са били родени", шегувал се Роналд Рейгън. "Забелязал съм че всички защитници на авторското право използват буквите безплатно", шегувам се аз. Георги Господинов става Писател на годината на Столичната библиотека.
- Не може да бъде - споделя адашът му Гошо. - Същият този Господинов, който искаше от библиотеките, вкл. Столичната, да му плащат за всяка заета негова книга! - Има и друго - допълва Пешо. - Библиотеките не бяха ли места за четене? На тях по им отива да избират читатели на годината. Писателите на годината трябва да ги избират писателските сдружения (по качества) или издателските (по тираж). В последния си пост изказах твърдението:
В семейството се учим да говорим, в училище - да четем, в университета - да пишем, а след това (в живота) - да мислим. Сега смятам да защитя това твърдение като дам няколко примера: Пример 1 Имате ли обяснение за "сушата" в главите на мнозинството ученици и студенти? Много просто е, те са се понаучили да говорят и четат, но още не знаят да пишат, хеле пък да мислят. Затова, наложи ли се да говорят и пишат по сравнително сериозни теми, техните писания са описания (преразкази): > на съществуващи природни обекти и процеси, > на произведения на изкуството, > на случки от бита - техен или на други, реално съществуващи, хора. Твърде рядко се случва в главата на ученик или студент да се роди оригинална (нова) мисъл, заслужаваща да бъде записана и запомнена. Пример 2 Ако не сте съгласни с последното изречение и решите да ме оборите с примера за третокласника Гаус, открил бърз и лесен начин за събиране на числата от 1 до 100, аз ще контрирам че той просто е преоткрил това, което Евклид и компания са правели 2000 години по-рано. Днес ще разгледаме въпроса от друга гледна точка, а именно:
а) кога се учим на какво, и б) трябва ли да е така. В семейството се учим да говорим, в училище - да четем, в университета - да пишем, а след това (в живота) - да мислим. Убеден съм че това НЕ е правилната последователност. Елементарно, Уотсън, ако смяташ за нормално първо да се научиш да говориш, после - да четеш, след това - да пишеш, и едва накрая - да мислиш, то ще ти се наложи да изслушаш, изговориш, изчетеш и изпишеш доста глупости - както на брой, така и на обем. Спомняте ли си какво казваше моят приятел Спирос: "Странно племе сте вие, българите! Взехте ни сума ти букви от азбуката, барабар с буквата Фи. Взехте ни и част от Фраки, но вместо да използвате Фи-то я прекръстихте на Тракия."
Ами да, странни сме! Уж сме едни от малкото народи които разполагат със специалната буква Й, а не я ползваме, сякаш от страх да не се изхаби. И какво се получава? Вземаме ШеЙкспиър и го прекръстваме на Шекспир. Вземаме СтиЙв Джобс и го наричаме Стив Джобс. Ами буквата Ъ? Никой друг я няма, дори македонците, които сме набедили за братя. И какво като я имаме? Вземаме името на шампиона, стъпил пръв на Северния полюс и ... от Робърт ПиЪри го кръщаваме Робърт Пири. За финал, задавам следния неудобен въпрос: Уж си имаме азбука и дипломи, а сме неспособни да ги ползваме на практика, т.е. когато четем и пишем. Не беше ли това определението за функционална неграмотност? Прокламация.
Екзалтация. Пенетрация. Ако заради латинските думи поуката от хайкуто ти се изплъзва, ще го преведа на простонароден български: "Ура, ура, па после кура". А може и така: "Който и на власт да доди, гледа все да те оноди". Когото хванеш, него критикуваш, ще каже някой критик. Вярно е, ще отвърна. Да, ама по-добре е да направиш нещо ново, вместо да критикуваш нещо старо, ще каже критикът, без да усети че преразказва мисъл на Сократ. Че аз тези работи ги правя едновременно, ще кажа аз. Днес например, освен да критикувам Робърт Фрип и Майкрософт, открих че
Sum[Binomial[Binomial[k, 2], 2], {k, 0, n}] == 3*Binomial[n+2, 5] И това преди да е ударил 8 часът сутринта. Е, няма да спра с критиката. Иде ред на Сократ: за разлика от горната формула, която е лесно доказуема за всички случаи, твърдението на Сократ е оборимо в някои случаи. Да вземем за пример модата! Ако решим да не критикуваме модното шоу на Диор от 2023-та, а да направим нова мода, то дори тя да се наложи, животът ѝ няма да е повече от година. А след това с нея ще се случи същото, което ще се случи с модата на Диор от 2023-та - ще стане демоде. Това се случи и с майкрософтската Виста, както и с началния ѝ сигнал, композиран от Робърт Фрип (плюс още двама юнаци). |
This website uses marketing and tracking technologies. Opting out of this will opt you out of all cookies, except for those needed to run the website. Note that some products may not work as well without tracking cookies. Opt Out of CookiesCategories
All
Archives
July 2024
|