- Най-изгодно е хем да ограмотяваш глупаците, хем да се възползваш от тях - контрира преподавателят Спирос. - Както можеш да се досетиш, говоря за образованието. В САЩ, например, предлагат образователни степени по всичко, вкл. авантюризъм, гайдарство, хлебарство, конярство и погребални науки. Като резултат, непогасеният студентски дълг в САЩ е стигнал до почти 1.8 трилиона долара.
- По-изгодно е да се възползваш от глупаците, отколкото да ги ограмотяваш - споделя бизнесменът Йоргос.
- Най-изгодно е хем да ограмотяваш глупаците, хем да се възползваш от тях - контрира преподавателят Спирос. - Както можеш да се досетиш, говоря за образованието. В САЩ, например, предлагат образователни степени по всичко, вкл. авантюризъм, гайдарство, хлебарство, конярство и погребални науки. Като резултат, непогасеният студентски дълг в САЩ е стигнал до почти 1.8 трилиона долара.
0 Comments
На Стоил често му се е случвало да напуска работодатели, но никога шеф не му е задавал логичния и уместен въпрос: "Мога ли да направя нещо за да те откажа?" Вместо това Стоил е чувал какво ли не:
> "Кога?", > "Къде отиваш?" и дори откровени тъпотии като: > "Разбираш ли че повече няма да получиш шанса да работиш за нас?" Като изключим едно-две напускания, в останалите случаи ставаше дума за Големия шеф, т.е. за шефа на фирмата (в някои случаи с милиони капитал и стотици персонал). За да станеш Голям шеф определено се иска да не си тъп. Защо, тогава, трябва да задаваш тъпи въпроси? Такива са правилата на играта, ако зададеш умен въпрос, току-виж получиш честен отговор. Например, на въпроса "Мога ли да направя нещо за да те откажа?" можеш да получиш отговора "Да, шефе, можеш да си намериш работа другаде!" Когато въпросът е тъп, можеш да се отървеш с тъп отговор и това се счита в реда на нещата. Например, на въпроса "Разбираш ли че повече няма да получиш шанса да работиш за нас?" можеш да отговориш така: "Това щеше да ми е голям проблем, шефе, но аз съм решил да се реализирам в коренно различен бизнес", въпреки че отиваш да работиш за конкуренцията. Стоил може да обобщи наблюденията си с няколко думи: Тъпаци са не тези, които задават тъпи въпроси или дават тъпи отговори, защото те вероятно имат причини да го правят. Тъпаци са тези, които говорят и правят тъпотии от сърце, т.е. безпричинно. Например: а) когато не им трябва да питат, и б) когато не е необходимо да отговарят. Човешко е да се греши. Често грешенето идва от срама да кажеш: "Не знам!"
След концерт, някаква почитателка попитала Луи Армстронг какво е джазът, а той нафукано отговорил: "Ако ти се налага да (ме) питаш какво е джазът, ти никога няма да разбереш." Сигурно ѝ е бил сърдит че го е слушала 2 часа, без да разбере какво слуша. След този отговор е твърде вероятно да му е била сърдита и дамата - Армстронг не просто ѝ казал че не разбира джаза, но и че никога няма да го разбере. Вместо да се сърдят един на друг, и двамата би трябвало да усетят че са свършили по една глупост: > почитателката е трябвало да попита някой друг, по-компетентен*, а > Армстронг е трябвало да разбере че говоренето му работи срещу свиренето му - докато с музиката си той е печелел почитатели за джаза, с отговора си той е отблъсквал по-любопитните от тях. ____________________________________ * днес, в стотици училища и консерватории, хиляди биват обучавани не просто какво е джазът, но и как да го свирят В училището и университета те учат как са:
> мислели големите мислители, > писали големите писатели, > доказвали теореми големите математици, > пели големите певци, и > бягали големите бегачи. От една страна, това е добре - получаваш знания наготово. От друга страна, това е демотивиращо - казваш си "това е магия; аз не бих могъл така" и се отказваш да се опитваш по свой начин. А целта би трябвало да е точно тази - да се научиш да правиш нещата така, както само ти можеш. Елементарно, Уотсън, не всеки може да пише като Чехов, а не е и нужно. Ами Дик Фосбъри? В училище не бил на нивото на най-добрите скачачи, трудно му било да координира движенията си. Затова бавно, полека и с цената на много пот и тежки травми, изобретил нов стил на скачане. Днес всички следват този стил, но никой не е доказал че той е оптимален. Сигурно има и други успешни стилове на висок скок, но те чакат да ги открие някой аутсайдер, неспособен или нежелаещ да скача като Фосбъри. Послепис от 22.02.2023 Писма от читатели (че текстът им е харесал) ме подсетиха за следната историйка (от Дейвид Епстайн): Въпреки че майка му преподавала тенис, тя решила да не работи с него. "Той щеше да ме разочарова, така или иначе. Беше решил да изпробва всеки странен удар и никога не връщаше топката нормално", казвала тя за сина си Роджър Федерер. Хората са толкова различни. Да разгледаме кое мотивира различните индивиди да правят това което правят:
1. Оптимистът Питат го дали може да свири на пиано, а той отговаря: "Не знам, може и да мога". И започва да мъчи пианото, докато не се научи (или откаже). 2. Песимистът Питат го защо е избрал да си изкарва хляба със свирене на пиано, а той отговаря: "Защото не мога да правя нищо друго". Това казва, макар и не за пианото, басистът на поп-легендата 10cc. 3. Реалистът Питат го защо е избрал да си изкарва хляба със свирене на пиано, а той отговаря: "Защото го мога". 4. Увереният в себе си Питат го защо е избрал да си изкарва хляба със свирене на пиано, а той отговаря: "Защото го мога по-добре от другите". Това споделя в автобиографията си Годфри Харди, но там не става дума за пиано, а за математика. 5. Волунтаристът Питат го защо иска да свири на пиано, след като не става за това, а той отговаря: "Може и да не ставам, но го искам". Такива бяха известните в някои среди (като певци, не като пианисти) Ози Озборн и Леми Килмистър. Такъв съм и аз, по отношение на заниманията ми с математиката. Но за разлика от Ози и Леми не съм известен в никакви среди, а само в краищата, ха-ха-ха! Колко шампиони щяха да се откажат от спорта преждевременно, ако знаеха че ще завършат кариерата си като треньори.
Колко певици и музиканти щяха да се откажат от музиката, ако знаеха че ще завършат живота си като алкохолички и наркомани. Колко учени щяха да се откажат от науката, ако знаеха че напредването им в кариерата ще е свързано с четене на глупави курсови и дипломни работи. Колко хомосапиенси щяха да се откажат от избиването на неандерталците, ако можеха да погледнат в бъдещето и да видят що за стока са собствените им прапрапра...внуци. Ханс рови из шкафа на отдавна починалия си дядо и под старите гащи намира скрит един железен кръст. С изненада разбира че дядо му е бил офицер в армията на Хитлер. Защо ли го е пазил, пита се. Ако лайпцигските комунисти бяха обискирали жилището и намерили кръста, дядо му щеше да замине на топло или да изчезне като сълзи в дъжда.
Минава час. Ханс ровичка из разни блогове. Нищо ново. Някои блогъри са свикнали да не пишат в блоговете си с месеци, други - с години. За какво ли пазят блоговете си, пита се. Полза - никаква, а опасност - голяма. Заради писаното в блоговете, при някоя неочаквана и рязка смяна на властта, блогърите биха могли да заминат на топло или да изчезнат като сълзи в дъжда.
Историкът и археолог Иън Морис е песимист: Рискът е враг на инвестициите и за едно британско семейство очакващо викингско нашествие е най-рационално да продаде излишъците, да купи злато и да го зарови в градината, за времето когато ще потрябва. Ето защо детекторите за метал откриват толкова много съкровища, датиращи от размирното половин хилядолетие между 350 и 850 г., и защо багерите откриват толкова малко доказателства за фермери, влагали спестяванията си в земеделски подобрения. Дрън-дрън, ще рекат оптимистите и ще ти цитират назубреното от учебниците си по финанси: рискът е характеристика на инвестицията, за която се плаща с доходност. Ревизионистът ще се подсмихне на глупостта на оптимистите. Елементарно е, драги ми оптимисти, учебниците по финанси се пишат под диктовката на хора, свикнали:
а) да прибират парите на глупаците на ниска цена, и б) да не носят отговорност, ако случайно ги изгубят. Ревизионистът има известни съмнения и относно това доколко правилен е бил подходът на семействата от примера на Морис. Неразумно е да се конвертират селскостопански излишъци в злато, което впоследствие да се заравя. Та нали когато дойдат жестоките викинги и допрат ножа до шията на детето ти, първата ти работа ще е да кажеш къде си заровил златото. Язък ти за носенето на тежести до пазара, язък и за копането! В действителност ти си вършил тежка работа за да облекчиш живота на викинга: вместо с 200 кила жито, той ще си тръгне от вас с 2 златни монети. Ревизионистът има съмнения и относно мястото на викингите в историята, а още по точно - в това дали са били чак толкова умни, силни и жестоки. Ако бяха умни и жестоки, и се сещаха да изнудват британците, заплашвайки живота на децата им, то едва ли днешните детектори за метал щяха да намират толкова много заровено британско злато. Дали ще се качиш на машина на времето за да даваш съвети на средновековни селяни, или ще обясняваш на съвременен инвеститор колко глупаво поема висок риск, разлика няма. Те веднага ще те застрелят с думите: "Препоръките ти не са ми полезни, защото не ми дават практическа насока за действие!" Виж, викингът би се вслушал в думите ти ти и би разплакал много семейства. Затова съм сложил това заглавие. Колко мъже се заблуждават че децата в семейството са техни. Още повече са заблудените външни лица. Заблуждават се и децата; носят неправилна фамилия, но това не им прави впечатление.
С идването на власт на Михаил Горбачов, на власт идва и руската доктрина "Синатра". По подобие на песента "My Way", в която Франк Синатра се гордее че живее по своя си начин, Горбачов декларира: > че ще остави братските социалистически страни да строят социализма по свой начин, и > че контрол над начините им чрез Съветската армия няма да има. Песента, а оттам и доктрината, носят неправилни имена. Мелодията и текстът на песента са написани от французи, след което са доработени от канадската звезда Пол Анка. Синатра е само изпълнител, представящ на публиката чуждото дете. А тя, горката, се заблуждава че детето е негово, че и кръщава доктрина на него, вместо на истинския ѝ баща - Горбачов. Вредата от прекаленото генерализиране е особено видима в образованието, където смятаме че предметите за всички деца трябва да са еднакви (а и да се преподават еднакво). Няма как, нали децата са също еднакви (след като ги наричаме с една дума). Само учителките по геометрия не смятат така, защото знаят че за разлика от триъгълниците, няма теореми за еднаквост при децата. И като казах учителките по геометрия ... това също беше неоправдана генерализация.
Сещам се за старата ми мисъл че съдбата ни е да пишем с грешки, дори когато пишем за грешките. В днешния контекст: съдбата ни е да генерализираме, дори когато критикуваме генерализирането. Прочетете ли учебник по психиатрия, току-виж сте изпаднали в "бинарната заблуда" и започнете да делите хората на нормални (1) и луди (0). Прочетете ли мемоарите на някой клиничен психиатър, няма да се учудя ако изпаднете в друга заблуда - "толстоистката", а именно че всеки луд е луд по своему. Добре би било да мислим лудостта за (поне) двуизмерна, т.е. да установим че в нея има градация. С други думи, хората се групират не само по различни видове лудост (X), но и в различни етажи на конкретната лудост (Y). Няколко примера ще изяснят нещата.
Пример 1 с диагнозата "мегаломания" (DSM-5 301.81, МКБ F60.81) Едни българи смятат македонците за българи. Други смятат за българи и румънците, трети смятат България за страна където се погребват богове, а четвърти стигат дотам да смятат че и Бог е българин. С просто око е видно че става дума за различни нива на една и съща лудост. Пример 2 с диагнозата "пиромания" (DSM-5 312.33, МКБ F63.1) През горещия римски юли Нерон, с цел да обвини и преследва християните за пожара, подпалил целия град. През ледения берлински февруари Хитлер, с цел да обвини и преследва комунистите за пожара, подпалил сградата на Райхстага. С просто око е видно че става дума за различни нива на една и съща лудост. Американският историк Daniel J. Boorstin казвал че най-големият враг на знанието не е незнанието, а илюзията за знание. Добре го е казал, но не е казал кои са другите врагове. Аз ще спомена един.
Шоуто "Стани богат" е вредно не само защото успява да внуши на някои участници и зрители илюзията за знание, но и с това че когато не знаят нещо, то успява да им внуши илюзията че преодоляват незнанието с мислене. Както винаги, ще потвърдя тезата си с пример. Когато те питат с коя картина на кой художник можеш да свържеш с числото 1514, а ти без да знаеш помислиш и кажеш "Меланхолията на Дюрер", това не те прави знаещ. Елементарно, Уотсън, как да се сетиш че с 1514 може да се свърже: а) друга картина на Дюрер от 1514 г. (виж тук) б) друга картина от друг художник (напр. Тициан), рисувана през 1514 г. (виж тук); в) друга картина (от Дюрер или не) описваща събитие от 1514 г. (напр. сватбата на френски крал и английска принцеса, виж тук, или екзекуцията на Дожа Дьорд, виж тук). Послепис Като се замислиш, виждаш че проблемът "Стани богат" е частен случай на стария "проблем с IQ-тестването", в случая: различни картини от различни художници могат да бъдат свързани с 1514 по различни причини, всяка от които (причини) е точно толкова вярна, колкото и всички останали. В хазарта, политиката, религията, науката и всички подобни игри, вкл. телевизионните, богатството отива при организаторите, а не при участниците.
Който може - прави, който не може - преподава, който не може да преподава - ръководи. Пример с компютри: който може ги прави, който не може - преподава как се правят, който и това не може - ръководи завод за компютри.
Принц Хари е суперзвезда - само за един ден е "продал" 1.4 милиона броя от автобиографията си. Това и Бийтълс не са го правили.
В автобиографията си Хари се оплаква от това какво му били направили: кралското семейство, британската преса и кой ли още не. Поуката е следната: Преди, за да станеш суперзвезда ТИ трябваше да направиш нещо; сега е достатъчно НА ТЕБ да направят нещо. В "Дневник" публикуваха статия за Станфордската класация. В статията и коментарите към нея се изразяват съмнения че цитатите и автоцитатите правят от един учен голям учен. Разбира се че не го правят, голям го прави това колко похапва.
Да не би да става дума за добър учен? Не, добър го прави това как се държи с колегите, а и с всички останали. Цитатите (да те цитират) и автоцитатите (да се цитираш сам) правят учения известен. Това, според някои коментатори не било правилно, особено когато става дума за автоцитатите. Ще си позволя да застана на обратната позиция. Обикновените учени и лаиците не ги цитират много (или изобщо), поради което те не отдават значение на цитирането. А как седи въпросът с автоцитирането? По подобен начин: ако издаваш малко, то имаш малко възможности да се автоцитираш. За основоположниците е напълно нормално да ги цитират и да се автоцитират. Говоря за физици от сорта на Айнщайн и компютърни учени от сорта на Тим Бърнърс-Лий. Понякога, за да се автоцитираш не е нужно да си положил основите на нова област, а просто да си неин обикновен посетител. Ще дам практически пример. В началото на 21-ви век Райнхард Цумкелер генерализира концепцията за перфектните числа, в резултат на което на него са кръстени т.н. Цумкелерови числа. На тях, в последно време, са изцяло/частично посветени малък брой статии. Ако някой от малкото автори реши да напише следваща статия за Цумкелеровите числа, той просто е длъжен да се автоцитира, понеже откритията и откривателите в тази сфера са твърде малко и той няма какво друго да цитира (т.е върху какво друго да разсъждава)*. Елементарно, Уотсън, в тези случаи да се автоцитираш прилича на това да добавиш нов ред тухли към нова стена - като не можеш да лепиш новите си тухли върху чужди тухли, се налага да ги лепиш върху твоите стари тухли. _________________________________________________________________ * това се вижда добре от статията на Farid Jokar, в която той автоцитира двете си предишни статии Хората са два вида: глаголисти и несъщественици. Глаголистите са лесни за обясняване. Лекарите лекуват. Преподавателите преподават, а писателите пишат. Спортистите спортуват, а програмистите програмират. Режисьорите режисират, а композиторите композират.
Несъществениците, вкл. генералите, обществениците и приключенците, са също лесни за обясняване. Нима генерализират идеи, обобщават данни или приключват счетоводни години? Твърдо не! Представят се така защото не могат да се представят за глаголисти. Вършат несъществени неща, кръстени на съществителни (музиколог, театрал), прилагателни (генерал) и незнайно какво (клисар). Разбрахте ли ме? Не съм сигурен. Затова ще го напиша и по друг начин. Пазете се от несъществениците: > генералите, изживяващи се като политици и забравящи че са военни (чиято работа е да воюват); > хирурзите, изживяващи се като бизнесмени и забравящи че са лекари (чиято работа е да лекуват); > музиколозите, забравящи че могат да убият симфония с писалка, но и че със 100 писалки не могат да напишат една хубава мелодия; > клисарите, забравящи че за вярата звукът на молитвата е по-важен от звука на камбаната. Имаше една измислена теория че за да стигнеш до върха на професията са ти нужни поне 10 000 часа насочена практика (изискваща висока концентрация и излизане извън зоната на комфорта). Мога да унищожа тази теория само с едно изречение:
Мислите ли че Ботев се е мъчил 10 000 часа с писане на поезия преди да стигне до "Хаджи Димитър", и че Макартни се е мъчил 10 000 часа с композиране преди да напише "Вчера"? Казано по друг начин (отново с едно изречение): Теорията за 10-те хиляди часа до върха може да се отнася до изпълнителите, но не и до творците. И като стана дума за творци ... това за излизането извън зоната на комфорта е също съмнително. Няма данни младият Ботев да се е мъчил с писане на разкази и романи, а младият Макартни - с композиране на сонати и симфонии. Според НАСА и партньори, тази година Русия била ожънала украинска пшеница за около милиард долара. Стаменко се чуди: пшеницата се жъне на площ. Едва след това идва тегленето, а цената я определя пазарът - в момента на продажбата, ако такава изобщо се случи. Да кажеш че някой е ожънал нещо за милиард долара е почти толкова глупаво, колкото да кажеш че някой е засял нещо за милиард долара, или че планира да засее нещо за милиард долара.
Това си мисли българинът Стаменко, но изведнъж се сеща че средният американец е така проектиран и произведен, че липсват ли етикетчетата с цените, той не може да се ориентира кое какво е. Това е обяснението, новината е проектирана и произведена за американци, а се е появила в стаменковия вестник по друга причина: българският новинар го мързи, та затова предпочита да претопля чужди, вместо да копае пресни новини. В древните времена хората бяха два вида: добри (1), за които кредит беше мръсна дума, и лоши (0), за които животът на кредит беше ежедневие. С вторите (когато не можеха да си връщат кредитите) се попълваше класата на робите.
Днес нещата са също бинарни. Хората са два вида: добри (1), т.е. с добър кредитен рейтинг, или лоши (0), т.е. с лош кредитен рейтинг. Ако случайно видят някой от третия вид (кредитно девствените), първите два вида все едно виждат жираф и казват: "Такова животно нЕма!" Стаменко прочита във вестника израза "обслужване на кредитите" и си казва:
Какви времена настанаха! Вместо кредитите да служат на хората, хората служат на кредитите. Нещата са относителни, особено ако става дума за моженето и неможенето. Ще дам пример с моя милост:
Мога да виждам неща които другите не могат, защото не мога да приемам за даденост неща които другите могат. "Всичко трябва да бъде правено толкова просто, колкото е възможно, но не и по-просто", казвал Айнщайн. Какво ли е имал предвид?
По времето на социализма, някакъв нашенски архитект спечелил конкурс за проектиране на болница поради простата причина че единствен се сетил да сложи тоалетни. С други думи, проектите на колегите му са били прекалено прости. И като си говорим за архитекти, да разгледаме Проблема с трите комунални услуги? Забелязвате ли нещо странно в него? Прекалено опростен е; комуналните услуги са представени като чисти производители, а семействата - като чисти потребители. В действителност не е така: а) комуналните услуги не могат да работят без да ползват услугите си една на друга (и електрификацията, подобно на здравеопазването, не може без тоалетни); б) семействата биха могли да не ползват различни комунални услуги, заради бунара в двора или соларния панел на покрива. Няма лошо да си пръв - другите ти дишат праха. Няма лошо и да си последен; тогава, казват, си се смеел най-добре. Лошото остава за средняците: дишат праха на водачите и завиждат на смеха на непукистите.
|
This website uses marketing and tracking technologies. Opting out of this will opt you out of all cookies, except for those needed to run the website. Note that some products may not work as well without tracking cookies. Opt Out of CookiesCategories
All
Archives
March 2023
See also |