Внимавайте! Ако работата изважда най-доброто от вас, в дългосрочен план практикуването ѝ ще ви изпразни. Ако постоянно извличате смисъл от нея, в дългосрочен план вие ще я направите безсмислена.
Едни се гордеят с работата си и казват че тя изважда най-доброто от тях. Други се гордеят със себе си, казвайки че извличат смисъл от работата си.
Внимавайте! Ако работата изважда най-доброто от вас, в дългосрочен план практикуването ѝ ще ви изпразни. Ако постоянно извличате смисъл от нея, в дългосрочен план вие ще я направите безсмислена.
0 Comments
Вече съм обяснявал защо поговорките идват при нас на двойки, напр. "Кови желязото докато е горещо!" срещу "Бързата кучка слепи ги ражда". Това е така защото едната част от двойката е дело на песимист, а другата - на оптимист.
Как, обаче, седят нещата когато говорим за един и същ автор? Ще вземем за пример Чърчил, който веднъж смятал че "Да гледаш твърде надалеч е твърде недалновидно", а друг път че "Колкото по-назад гледате, толкова по-напред сте способни да виждате". Как да си обясним противоречието? Елементарно, Уотсън, когато говорим за някого не трябва да забравяме че не говорим за константа, а за променлива. Понякога Чърчил е бил песимист, а понякога - оптимист. "Това което рекламистът трябва да знае е не къде е силата на продукта, а къде е слабостта на купувача", твърдеше култур-критикът Нийл Постман. Нещо подобно мислеше афористът Аарън Хаспел (без да споменава рекламата изрично): "Да следваш сърцето си е точно това, което майсторите в манипулиране на емоциите ти искат от теб".
Спомням си че едно време най-употребяваният мениджърски израз беше "Ти какво предлагаш?", респективно "Не искам проблеми, а решения!" Този начин на мислене зарази доста мислители, водейки до болестта, която ще нарека "Парадокс на критика": дори критиците, които не предлагат решения, ни карат да се съмняваме в критиците, които не предлагат решения.
Слава Богу, съществуват цели категории лица и професии, сред които се приема за нормално да поставиш проблем без да го решиш. Ще споменем т.н. whistleblowers. Да не забравяме и математиката - там никой не се сърди на Ферма, Голдбах и Риман че са откривали проблеми без да ги решават. В ръцете на ненормалните, жестът е величина без размер и посока, понеже изразява не лично отношение към лицето Х, а неадресирано отношение към живота. Помислете за доволно ухилената откачалка, разхождаща се с две вдигнати ръце, всяка с присвити 1-ви, 2-ри, 4-ти и 5-ти пръст!
В ръцете на нормалните жестът е величина с посока, но без размер. Когато показваш среден пръст някому, няма как да изразиш по-голямо презрение със средния си пръст, понеже дължината и дебелината му са константи. При представителите на елита, обаче, жестовете трябва да са с определени размер и посока. Ако В изпрати две малки "колетчета" на А и Г, вместо едно по-голямо на Б, Б може да си помисли че В му показва среден пръст и може да "командирова" В в Д. Правилно отгатнахте, с Д означихме Дубай. ТЕЛЕфония, ТЕЛЕвизия, ТЕЛЕбанкиране, ТЕЛЕмедицина ...
Посветих последното си писание на пожелателното мислене, в разновидността му "Този път ще бъде различно". Поствах го, но не спрях да мисля по въпроса. И ето какво измислих.
Руснаците са водели безбройни войни с мисълта "Този път ще бъде различно". От една страна са били прави: > едни войни са били кратки, а други - дълги, > едни войни са били завоевателни, а други - отбранителни, > едни войни са били победоносни, а други са били загубени, > едни войни са "бетонирали" властта, а други са способствали за свалянето ѝ. От друга страна, очевидно са грешели: Каквито и да са били войните им, руските жертви (и особено разходи) са превишавали тези на противника. Дали ще вземем за пример вековната неуспешна война на царска Русия за завладяването на Чукотка или кратката победоносна Велика отечествена война, няма значение. В този смисъл, войните им никога не са били различни. Ах, колко пъти ми се е случвало да вземам важното решение да не общувам със заети хора! В това няма смисъл: с тях можеш да общуваш само по специален начин и само на специални теми, и въпреки това положителните резултати от общуването не са гарантирани. Накратко: усещах че със заетите си губя времето. Понеже имам гъвкав мироглед, не ми беше трудно да видя и тяхната гледна точка: опитвайки се да общувам с тях, аз съм губел тяхното време.
Времето - това е границата между заетите и свободните (в пряк и преносен смисъл), а тя е невъзможна за преминаване. На езика на телефонията: има ли смисъл да очакваш комуникация, ако от отсрещната страна получаваш сигнал "заето"? Отговорът е даден отдавна от Анаис Нин: Виждаме нещата не такива каквито са те, а такива каквито сме ние. Това, което смятам да добавя е един пример.
Имало, по времето на социализма, 2 съседки. Тогава нямало избор какви перилни препарати да си купиш, имало един вид прах за пране в кутия. Магията била в това какво правиш с прането, водата и праха за пране. А завиждала на Б за бялото пране, без да види колко рядко пере Б. Б завиждала за енергията на А да пере толкова често, без да види че прането на А не ставало толкова бяло. Накратко: завиждали си една на друга не защото някоя перяла по-добре, а защото били завистливи. - По-изгодно е да се възползваш от глупаците, отколкото да ги ограмотяваш - споделя бизнесменът Йоргос.
- Най-изгодно е хем да ограмотяваш глупаците, хем да се възползваш от тях - контрира преподавателят Спирос. - Както можеш да се досетиш, говоря за образованието. В САЩ, например, предлагат образователни степени по всичко, вкл. авантюризъм, гайдарство, хлебарство, конярство и погребални науки. Като резултат, непогасеният студентски дълг в САЩ е стигнал до почти 1.8 трилиона долара. На Стоил често му се е случвало да напуска работодатели, но никога шеф не му е задавал логичния и уместен въпрос: "Мога ли да направя нещо за да те откажа?" Вместо това Стоил е чувал какво ли не:
> "Кога?", > "Къде отиваш?" и дори откровени тъпотии като: > "Разбираш ли че повече няма да получиш шанса да работиш за нас?" Като изключим едно-две напускания, в останалите случаи ставаше дума за Големия шеф, т.е. за шефа на фирмата (в някои случаи с милиони капитал и стотици персонал). За да станеш Голям шеф определено се иска да не си тъп. Защо, тогава, трябва да задаваш тъпи въпроси? Такива са правилата на играта, ако зададеш умен въпрос, току-виж получиш честен отговор. Например, на въпроса "Мога ли да направя нещо за да те откажа?" можеш да получиш отговора "Да, шефе, можеш да си намериш работа другаде!" Когато въпросът е тъп, можеш да се отървеш с тъп или неверен отговор и това се счита в реда на нещата. Например, на въпроса "Разбираш ли че повече няма да получиш шанса да работиш за нас?" можеш да отговориш така: "Това щеше да ми е голям проблем, шефе, но аз съм решил да се реализирам в коренно различен бизнес", въпреки че отиваш да работиш за конкуренцията. Стоил може да обобщи наблюденията си с няколко думи: Тъпаци са не тези, които задават тъпи въпроси или дават тъпи отговори, защото те вероятно имат причини да го правят. Тъпаци са тези, които говорят и правят тъпотии от сърце, т.е. безпричинно. Например: а) когато не им трябва да питат, или б) когато не е необходимо да отговарят. Човешко е да се греши. Често грешенето идва от срама да кажеш: "Не знам!"
След концерт, някаква почитателка попитала Луи Армстронг какво е джазът, а той нафукано отговорил: "Ако ти се налага да (ме) питаш какво е джазът, ти никога няма да разбереш." Сигурно ѝ е бил сърдит че го е слушала 2 часа, без да разбере какво слуша. След този отговор е твърде вероятно да му е била сърдита и дамата - Армстронг не просто ѝ казал че не разбира джаза, но и че никога няма да го разбере. Вместо да се сърдят един на друг, и двамата би трябвало да усетят че са свършили по една глупост: > почитателката е трябвало да попита някой друг, по-компетентен и/или приказлив, а > Армстронг е трябвало да разбере че говоренето му работи срещу свиренето му - докато с музиката си той е печелел почитатели за джаза, с отговора си той е отблъсквал по-любопитните от тях. В училището и университета те учат как са:
> мислели големите мислители, > писали големите писатели, > доказвали теореми големите математици, > пели големите певци, и > бягали големите бегачи. От една страна, това е добре - получаваш знания наготово. От друга страна, това е демотивиращо - казваш си "това е магия; аз не бих могъл така" и се отказваш да се опитваш по свой начин. А целта би трябвало да е точно тази - да се научиш да правиш нещата така, както само ти можеш. Елементарно, Уотсън, не всеки може да пише като Чехов, а не е и нужно. Ами Дик Фосбъри? В училище не бил на нивото на най-добрите скачачи, трудно му било да координира движенията си. Затова бавно, полека и с цената на много пот и тежки травми, изобретил нов стил на скачане. Днес всички следват този стил, но никой не е доказал че той е оптимален. Сигурно има и други успешни стилове на висок скок, но те чакат да ги открие някой аутсайдер, неспособен или нежелаещ да скача като Фосбъри. Послепис от 22.02.2023 Писма от читатели (че текстът им е харесал) ме подсетиха за следната историйка (от Дейвид Епстайн): Въпреки че майка му преподавала тенис, тя решила да не работи с него. "Той щеше да ме разочарова, така или иначе. Беше решил да изпробва всеки странен удар и никога не връщаше топката нормално", казвала тя за сина си Роджър Федерер. Хората са толкова различни. Да разгледаме кое мотивира различните индивиди да правят това което правят:
1. Оптимистът Питат го дали може да свири на пиано, а той отговаря: "Не знам, може и да мога". И започва да мъчи пианото, докато не се научи (или откаже). 2. Песимистът Питат го защо е избрал да си изкарва хляба със свирене на пиано, а той отговаря: "Защото не мога да правя нищо друго". Това казва, макар и не за пианото, басистът на поп-легендата 10cc. 3. Реалистът Питат го защо е избрал да си изкарва хляба със свирене на пиано, а той отговаря: "Защото го мога". 4. Увереният в себе си Питат го защо е избрал да си изкарва хляба със свирене на пиано, а той отговаря: "Защото го мога по-добре от другите". Това споделя в автобиографията си Годфри Харди, но там не става дума за пиано, а за математика. 5. Волунтаристът Питат го защо иска да свири на пиано, след като не става за това, а той отговаря: "Може и да не ставам, но го искам". Такива бяха известните в някои среди (като певци, не като пианисти) Ози Озборн и Леми Килмистър. Такъв съм и аз, по отношение на заниманията ми с математиката. Но за разлика от Ози и Леми не съм известен в никакви среди, а само в краищата, ха-ха-ха! 6. Главозамаялият се ездач на бели коне Питат го защо е избрал да си изкарва хляба със свирене на пиано, а той отговаря, подобно на сръбските си колеги: "Можех да съм лекар, пекар или аптекар, ... но не можех без рокендрола". Да, ама ... това че съучениците ти можаха да станат лекари, пекари и аптекари съвсем не значи че и ти можеше да станеш! Колко шампиони щяха да се откажат от спорта преждевременно, ако знаеха че ще завършат кариерата си като треньори.
Колко певици и музиканти щяха да се откажат от музиката, ако знаеха че ще завършат живота си като алкохолички и наркомани. Колко учени щяха да се откажат от науката, ако знаеха че напредването им в кариерата ще е свързано с четене на глупави курсови и дипломни работи. Колко хомосапиенси щяха да се откажат от избиването на неандерталците, ако можеха да погледнат в бъдещето и да видят що за стока са собствените им прапрапра...внуци. Ханс рови из шкафа на отдавна починалия си дядо и под старите гащи намира скрит един железен кръст. С изненада разбира че дядо му е бил офицер в армията на Хитлер. Защо ли го е пазил, пита се. Ако лайпцигските комунисти бяха обискирали жилището и намерили кръста, дядо му щеше да замине на топло или да изчезне като сълзи в дъжда.
Минава час. Ханс ровичка из разни блогове. Нищо ново. Някои блогъри са свикнали да не пишат в блоговете си с месеци, други - с години. За какво ли пазят блоговете си, пита се. Полза - никаква, а опасност - голяма. Заради писаното в блоговете, при някоя неочаквана и рязка смяна на властта, блогърите биха могли да заминат на топло или да изчезнат като сълзи в дъжда.
Историкът и археолог Иън Морис е песимист: Рискът е враг на инвестициите и за едно британско семейство очакващо викингско нашествие е най-рационално да продаде излишъците, да купи злато и да го зарови в градината, за времето когато ще потрябва. Ето защо детекторите за метал откриват толкова много съкровища, датиращи от размирното половин хилядолетие между 350 и 850 г., и защо багерите откриват толкова малко доказателства за фермери, влагали спестяванията си в земеделски подобрения. Дрън-дрън, ще рекат оптимистите и ще ти цитират назубреното от учебниците си по финанси: рискът е характеристика на инвестицията, за която се плаща с доходност. Ревизионистът ще се подсмихне на глупостта на оптимистите. Елементарно е, драги ми оптимисти, учебниците по финанси се пишат под диктовката на хора, свикнали:
а) да прибират парите на глупаците на ниска цена, и б) да не носят отговорност, ако случайно ги изгубят. Ревизионистът има известни съмнения и относно това доколко правилен е бил подходът на семействата от примера на Морис. Неразумно е да се конвертират селскостопански излишъци в злато, което впоследствие да се заравя. Та нали когато дойдат жестоките викинги и допрат ножа до шията на детето ти, първата ти работа ще е да кажеш къде си заровил златото. Язък ти за носенето на тежести до пазара, язък и за копането! В действителност ти си вършил тежка работа за да облекчиш живота на викинга: вместо с 200 кила жито, той ще си тръгне от вас с 2 златни монети. Ревизионистът има съмнения и относно мястото на викингите в историята, а още по точно - в това дали са били чак толкова умни, силни и жестоки. Ако бяха умни и жестоки, и се сещаха да изнудват британците, заплашвайки живота на децата им, то едва ли днешните детектори за метал щяха да намират толкова много заровено британско злато. Дали ще се качиш на машина на времето за да даваш съвети на средновековни селяни, или ще обясняваш на съвременен инвеститор колко глупаво поема висок риск, разлика няма. Те веднага ще те застрелят с думите: "Препоръките ти не са ми полезни, защото не ми дават практическа насока за действие!" Виж, викингът би се вслушал в думите ти и би разплакал много семейства. Затова съм сложил това заглавие. Колко мъже се заблуждават че децата в семейството са техни. Още повече са заблудените външни лица. Заблуждават се и децата; носят неправилна фамилия, но това не им прави впечатление.
С идването на власт на Михаил Горбачов, на власт идва и руската доктрина "Синатра". По подобие на песента "My Way", в която Франк Синатра се гордее че живее по своя си начин, Горбачов декларира: > че ще остави братските социалистически страни да строят социализма по свой начин, и > че контрол над начините им чрез Съветската армия няма да има. Песента, а оттам и доктрината, носят неправилни имена. Мелодията и текстът на песента са написани от французи, след което са доработени от канадската звезда Пол Анка. Синатра е само изпълнител, представящ на публиката чуждото дете. А тя, горката, се заблуждава че детето е негово, че и кръщава доктрина на него, вместо на истинския ѝ баща - Горбачов. Вредата от прекаленото генерализиране е особено видима в образованието, където смятаме че предметите за всички деца трябва да са еднакви (а и да се преподават еднакво). Няма как, нали децата са също еднакви (след като ги наричаме с една дума). Само учителките по геометрия не смятат така, защото знаят че за разлика от триъгълниците, няма теореми за еднаквост при децата. И като казах учителките по геометрия ... това също беше неоправдана генерализация.
Сещам се за старата ми мисъл че съдбата ни е да пишем с грешки, дори когато пишем за грешките. В днешния контекст: съдбата ни е да генерализираме, дори когато критикуваме генерализирането. Прочетете ли учебник по психиатрия, току-виж сте изпаднали в "бинарната заблуда" и започнете да делите хората на нормални (1) и луди (0). Прочетете ли мемоарите на някой клиничен психиатър, няма да се учудя ако изпаднете в друга заблуда - "толстоистката", а именно че всеки луд е луд по своему. Добре би било да мислим лудостта за (поне) двуизмерна, т.е. да установим че в нея има градация. С други думи, хората се групират не само по различни видове лудост (X), но и в различни етажи на конкретната лудост (Y). Няколко примера ще изяснят нещата.
Пример 1 с диагнозата "мегаломания" (DSM-5 301.81, МКБ F60.81) Едни българи смятат македонците за българи. Други смятат за българи и румънците, трети смятат България за страна където се погребват богове, а четвърти стигат дотам да смятат че и Бог е българин. С просто око е видно че става дума за различни нива на една и съща лудост. Пример 2 с диагнозата "пиромания" (DSM-5 312.33, МКБ F63.1) През горещия римски юли Нерон, с цел да обвини и преследва християните за пожара, подпалил целия град. През ледения берлински февруари Хитлер, с цел да обвини и преследва комунистите за пожара, подпалил сградата на Райхстага. С просто око е видно че става дума за различни нива на една и съща лудост. В хазарта, политиката, религията, науката и всички подобни игри, вкл. телевизионните, богатството отива при организаторите, а не при участниците.
Който може - прави, който не може - преподава, който не може да преподава - ръководи. Пример с компютри: който може ги прави, който не може - преподава как се правят, който и това не може - ръководи завод за компютри.
Принц Хари е суперзвезда - само за един ден е "продал" 1.4 милиона броя от автобиографията си. Това и Бийтълс не са го правили.
В автобиографията си Хари се оплаква от това какво му били направили: кралското семейство, британската преса и кой ли още не. Поуката е следната: Преди, за да станеш суперзвезда ТИ трябваше да направиш нещо; сега е достатъчно НА ТЕБ да направят нещо. В "Дневник" публикуваха статия за Станфордската класация. В статията и коментарите към нея се изразяват съмнения че цитатите и автоцитатите правят от един учен голям учен. Разбира се че не го правят, голям го прави това колко похапва.
Да не би да става дума за добър учен? Не, добър го прави това как се държи с колегите, а и с всички останали. Цитатите (да те цитират) и автоцитатите (да се цитираш сам) правят учения известен. Това, според някои коментатори не било правилно, особено когато става дума за автоцитатите. Ще си позволя да застана на обратната позиция. Обикновените учени и лаиците не ги цитират много (или изобщо), поради което те не отдават значение на цитирането. А как седи въпросът с автоцитирането? По подобен начин: ако издаваш малко, то имаш малко възможности да се автоцитираш. За основоположниците е напълно нормално да ги цитират и да се автоцитират. Говоря за физици от сорта на Айнщайн и компютърни учени от сорта на Тим Бърнърс-Лий. Понякога, за да се автоцитираш не е нужно да си положил основите на нова област, а просто да си неин обикновен посетител. Ще дам практически пример. В началото на 21-ви век Райнхард Цумкелер генерализира концепцията за перфектните числа, в резултат на което на него са кръстени т.н. Цумкелерови числа. На тях, в последно време, са изцяло/частично посветени малък брой статии. Ако някой от малкото автори реши да напише следваща статия за Цумкелеровите числа, той просто е длъжен да се автоцитира, понеже откритията и откривателите в тази сфера са твърде малко и той няма какво друго да цитира (т.е върху какво друго да разсъждава)*. Елементарно, Уотсън, в тези случаи да се автоцитираш прилича на това да добавиш нов ред тухли към нова стена - като не можеш да лепиш новите си тухли върху чужди тухли, се налага да ги лепиш върху твоите стари тухли. _________________________________________________________________ * това се вижда добре от статията на Farid Jokar, в която той автоцитира двете си предишни статии |
This website uses marketing and tracking technologies. Opting out of this will opt you out of all cookies, except for those needed to run the website. Note that some products may not work as well without tracking cookies. Opt Out of CookiesCategories
All
Archives
May 2023
|