Старото и новото не могат да танцуват заедно. Дори и да решат да опитат, те не биха се спогодили за музиката.

Това беше изводът, сега ще го подкрепя с някои наблюдения относно т.н. Национален дворец на културата. Днес той е в умовете на населението, защото бил на огромна загуба, а шефката му ... въпреки това ... получавала повече от президента и премиера. Ето го моето обяснение:
​
НДК няма как да не е на загуба. Той е роден по времето на социализма с друга цел - не да печели, а да пропагандира. Ако направим точната сметка, ще видим че НДК (с мраморния "парк" около него, с фонтаните и монумента 6Ъ5Х) за 40 години още не се е изплатил. За какви печалби, тогава, говорим? Ако някой си е мислел, че с един акт можеш да превърнеш религиозно-пропагандна пирамида в ЕАД (че и печелившо при това), то той е лъгал - себе си и другите.

Следва конкретен пример за това как някои се опитаха да маскират пирамидата в бизнес облекло, но опитът се провали. НДК разполагаше с огромен стол за служителите и наемателите. Той изглеждаше старомодно, но предлагаше прекрасна и разнообразна храна на добри цени. Естествено, столът бе "приватизиран", т.е. тикнат в ръцете на френски деец на ресторантьорството и кетъринга. Менюто бе ограничено (за разлика от цените), готвенето бе влошено, а служителите и наемателите намалиха или направо прекратиха посещенията си. Новият собственик опита да привлече клиенти отвън, вкл. и с поставяне на външни маси, но това бе безуспешно. Така от стария стол е останала* за ползване минимална част - кухнята, където са приготвяли храната за кетъринга. Съмнявам се че така столът е функционирал по-ефективно, съмнявам се даже в това че е оцелял.

Както се вижда и от примера с мавзолея на Г. Димитров, това е съдбата на социалистическото наследство, под формата на религиозно- пропагандни пирамиди (паметници на чужди армии, металургични комбинати, дворци на културата и централизирани топлофикации):
Няма желаещи да ги разрушат, а дори и да се намерят, те нямат средства и умения да построят нещо свястно (и функциониращо) на мястото на разрушеното.

______________________________
* преминах на минало неопределено време, защото престанах да го посещавам за обяд или вечеря и мога само да спекулирам какво се е случило

Путин заговори за отстъпки, Зеленски вече е съгласен на лична среща, анализатори прогнозират мир до края на годината. За тези, които прибързано се радват, ще припомня нещо, което написах преди повече от 4 години:
Политическите и икономическите победители в една война могат да са различни.

Е, ако 4 години са ви малко, ето нещо по-старо. Хитлер беше казал:
Както и да завърши тази война, Британската империя е към края си.
Дали нещо подобно не може да се каже за тази война и руската "империя"?

Това пише европейски експерт* в сферата на Изкуствения интелект, след което продължава с това че регулирането не се прави добре и дава пример:
Сред познатите му европейски дейци на ИИ, никой не е бил търсен за съдействие при изработването на европейския Закон за ИИ.
За съжаление, експертът не е сам; и други реагират с недоволство.

Така се регулира навсякъде в Европа ... май. Спомням си как преди години, на среща на професионалисти във връзка с имплементирането на някаква евродиректива зададох уместен въпрос, на който получих следния отговор:
Не се притеснявайте, снощи се събрахме и взехме решение това да се прави така ...
Кои бяха тези, взели решението "на тъгъдък"? Как така кои, чиновници от регулатора ... самички, набързо, без участие на бизнеса, клиентите и всякакви други заинтересовани лица.

Ще завърша по навик в черно, модифицирайки моя стара мисъл:
Който може - прави; който не може - преподава; който не може да преподава - ръководи; който и това не може - регулира.

_____________________________________________________________
* заемал поста на главен технолог в Самсунг, Хюлет Пакард, Рено и ... последният да затвори вратата

Преди броени дни на пазара се появи книгата The Blind Spot: How Oligarchs Dominate Our Democracy. Авторът на книгата Джефри Уинтърс е професор по политически науки в университета Northwestern и директор на една от програмите на Центъра за глобални изследвания "Бъфет" към същия университет.

Дани Дорлинг споделя за книгата: "Тя е шедьовър, който разкрива как големите пари доминират демократичния дускурс, т.е. това което подлежи (или не) на дебат." Има само един проблем, центърът Бъфет е кръстен на (защото е финансиран от) Робърта Бъфет Елиът, сестрата на милиардера Уорън Бъфет.

Ето докъде сме я докарали с олигарсите: вече дори не можеш да пишеш срещу тях, ако не си на заплата при някой от тях.

Гледам че през октомври 2023 г. съм си купувал хляб за 79 стари стотинки. Сега го купувам за 215 от същите. Това е инфлацията. Всички приказки за някаква потребителска кошница са пълни глупости. Вие познавате ли някой, който да си е купувал потребителска кошница? Кой е той? Оня дето имал 1.6 деца? Как ли ги е родил(а), като е хем от женски, хем от мъжки пол?


Послепис
Прекаленото математизиране на човека и човешкото, вкл. и чрез използването на идеята за средния човек е изключително глупаво. Това понякога става очевидно дори и за математиците, което се вижда от следния пример (дело на математик и цитиран от математичка):
Ако жена роди дете на 30-годишна възраст, то 60 години по-рано детето е било два пъти по-възрастно от нея. Каквото и да означава това.

Проблемът с намирането на кадърен политик или (в по-общ план) кадърен ръководител е като с проблема с намирането на прости числа - уж ги има, но всеки конкретен случай (да се прецени дали е или не е) отнема много време и други ресурси.

И друго ... по статистически причини сме длъжни да очакваме че реалният резултат ще ни разочарова.

След Гражданската война в САЩ, 13-тата и 14-тата поправки на Конституцията превръщат черните американци от имущество в личности (със съответните права). Под давлението на корпорациите и техните адвокати, Върховният съд започва да използва промененото законодателство за да третира и корпорациите като личности - т.н. юридически лица. По-късно това се възприема като правилно от целия свят.

Едва ли корпоративните "титани" от 19-ти век са мислели че горната практика ще има непредвидими последици. Една от тях се прояви тези дни, в резултат на решението на Парижкия апелативен съд да осъди за корпоративно убийство корпорациите "Еърбъс" и "Еър Франс". Кой ли ще е съдът, който ще постави точката над i-то, като реши че юридическите лица и/или представителите им могат да бъдат осъждани и на смърт, особено когато става дума за корпоративни убийства?

Днес ще разсъждаваме за еничарите, като написаното ще важи с особена сила за еничарите от български произход. Но като казваме "еничари" имаме предвид не само тези от миналото, а и днешните.

Старите еничари, тези които Османската империя вземаше от семействата им, а после ги обучаваше и хвърляше в борбата с враговете и пожарите, знаеха че рискуват живота си в служба на империята. Но те знаеха и че тази служба може да ги отведе до висините, вкл. втория пост в империята - този на Великия везир. Това се случи, например, със софиянеца Калафат Мехмед Паша и пловдивчанина Хафъз Ахмед Паша.

Днешните еничари, тези които Глобалната империя взема от семействата им, след което ги обучава и хвърля в "огъня на борбата" за либерална демокрация и пазарна икономика, нямат този късмет. Заемат ниски позиции и гледат със завист как, вместо харвардска диплома, шефката на Международният валутен фонд "развява" диплома по марксистка политикономия от марксисткия ВИИ "Карл Маркс". "За чий XYZ ни трябваше да се делим от семейство и приятели, и да влизаме в дългове за образование?", питат се те.

"Никой политик не трябва да разрешава да го снимат по бански", казвал Хитлер. Ето защо Румен Радев е супер-политик - той дори коремните ги прави в костюм!

Удивително е колко исторически решения са били вземани и продължават да се вземат от ерозиращи, и дори ерозирали, в резултат на деменцията мозъци, пред очите на захласнатата от властта и нищо неподозираща публика. Елконон Голдбърг, "Парадоксът на мъдростта", 2006 г.

Спомняте ли си колко жив, шарен и влажен* беше оригиналният Blade runner на Ридли Скот и колко безжизнен, безцветен и сух беше неговият наследник Blade runner 2049, дело на Дени Вилньов?

А сещате ли се как добре показа Дюн, част 2 колко тънка е границата между революционера и тирана**? Толкова тънка, че за да стане тиран, на революционера му трябват само две неща - да победи и да оцелее. Е, защо тогава смяташ и него за провал, ще попита читателят. Елементарно, Уотсън, докато на Вилньов му трябваха 2 часа и 46 минути, плюс бюджет от 190 милиона долара***, на мен ми трябваха само 16 думи, при това безплатни.

___________________________________________________
* а и музикален, заради музиката на Вангелис
** на финала Пол Атреидски пожертва без да се замисли голяма част от синеоките си "братя", само за да може да се ожени за императорската щерка и да вземе короната на баща ѝ
*** въпреки това преходът от "Аз съм един от вас" до "Аз съм новият император" беше претупан, т.е. неаргументиран логически и артистично.

- Аз да съм, бих плащал за участие - предлага Гошо. - Парите ще закарат хората до урните.

​- Аз бих ги направил платени, но по обратния начин - предлага Пешо. - Ако задължим избирателите да плащат, ще разкараме повечето лоши хора от урните. Ще гласуват само тези, които наистина вярват в избраниците си, а от лошите ще останат само тези с многото пари.

Има ли значение от кого се ръководи държавата ... от плевели избуяли в милиционерски/военни училища или в бръшлянови лиги ... след като всичките се возят с включени опознавателни светлини?

​Поне от десетилетие ме вълнува въпроса че у нас по нищо не се познава че личните ни и частни вноски във фондовете за ЧПО остават наистина лични и частни след като влязат във фондовете. Миналата година даже участвах в официално събитие (виж тук), където споделих (наред с другото) своите наблюдения че, доколкото правата на ползване на, и разпореждане с, тези уж наши средства са почти нулеви, то такава е и собствеността ни върху самите средства. Публиката беше не просто професионална, а включваше елита на ЧПО. По тази причина се съмнявам че са ме приели насериозно ... както казваше Аптън Синклеър: "Трудно е да накараш някого да разбере нещо, когато заплатата му зависи от това да не го разбира". Е, нека упражня черния си хумор като споделя че трудността е право пропорционална на заплатата.

Да не те приемат насериозно не значи че положението не е сериозно. То е такова не само у нас, но и в Европа, а и по света. Сега разбирам че и в Балтийските страни има хора мислещи като мен, но явно там те не са единици и освен да мислят ... действат, та затова Естония и Литва са разхлабили режима на ползване на фондовете за ЧПО. Освен че това е справедливо ... сещате ли се за древноримската максима "Да възтържествува справедливостта, та ако ще светът да загине" ... това е и лакмусов тест за доверието в институциите за ЧПО ... почервенеят ли им сметките, явно нещо с техния бизнес не е наред.

Всъщност, вече съм споделял решението на последния проблем:
1. Всеки може да прибира пари наготово, т.е. от клиенти длъжни да дадат парите си по закон.
2. В този смисъл, бизнесът на специализираните компании за ЧПО би могъл да се върши и от неспециализираните доставчици, каквито са държавата, банките, застрахователите и някои други участници на пазара на финансови услуги на дребно. Къде си мислите че естонците и латвийците са насочили пенсионните си спестявания, след като са ги "изнесли" от компаниите за ЧПО? Да не би да са ги зашили в дюшеците си?

За тези, които обичат нещата да се казват изрично:
Всеки може да спестява за пенсия по свой начин, дори когато е длъжен да го прави по закон. Спестяваш, а в момента на пенсиониране със спестеното закупуваш от Държавната анюитетна компания, БНБ, МФ или който ти го предложи по-изгодно, пожизнен анюитет с еднократна вноска. Не е голяма философия, нали?

Пешо Политикът дава ТВ-интервю, по време на което прави "откритието" че гласът на всеки гражданин имал еднаква стойност. Елементарно, Уотсън, изборната бюлетина на Ачо била равносилна с тази на Яни.

- Тази заблуда, Яни, трае известно време - казва Ачо, - докато се наложи да дадеш предимство на някой черен Мерцедес със специална сигнализация. Тогава разбираш че гласът на едни се чува по-силно от гласа на всички останали.
​
- Прав си, Ачо - отговаря Яни. - С което ме подсещаш за следното: като вземем предвид че изборите се провеждат (грубо казано) веднъж на 4 години, то можем да изчислим каква е вероятността в произволно избран ден гласът на гражданите да има еднаква стойност. Сметката е елементарна: 
​1/(4*365 + 1) ≈ 0.00068

Разглеждайки произхода и политическата кариера на едни млади български юнаци, чиито личности ще кодирам с думите:

• момчето,
• франсето, и
• кметчето,

решавам да реновирам афоризма на Клаузевиц така:
Политиката е продължение на службите за сигурност с други (генетични и парични) средства.

Нещата, за които ще размишляваме днес, вече са били описани от други хора, но разпокъсано и непонятно за широката публика. Ние ще ги компресираме на принципа "право куме, та в очи". И така ...

Казват ни че демокрацията била пряка и индиректна, но това е твърде общо. Затова нека разграничим няколко относително независими аспекта на изборите:

1. Как да изберем кои са важните проблеми?
В Древна Атина това кои са важните проблеми се решавало от еклесИята (народното събрание). Всеки гражданин е имал право на всякакви предложения. Днес никой гражданин, дори на Швейцария, с нейните прословути референдуми, не може еднолично да избира кои (от всички) проблеми са важни.

2. Как да изберем кои са гражданите?
В наше време не всеки гражданин е пълноценен и равнопоставен с другите. За да избираш народни представители (дефиниращи важните проблеми) се иска едно, за да избираш министри, съдии, прокурори и генерали (решаващи важните проблеми) се иска второ, трето, четвърто и пето.

3. Как да се дефинират и решават важните проблеми?
Гражданите на Древна Атина могли не просто да предлагат проблеми за решаване, но имали т.н. законодателна инициатива. С други думи, те могли да предлагат закони, дефиниращи как да се решават важните проблеми.

3.1. При днешните референдуми на гражданите им се поднасят наготово формулирани от други лица проблеми, и то ... формулирани толкова абстрактно и неясно, че да може гражданинът да отговори само със "ЗА" или "ПРОТИВ". Това как ще се дефинират (теоретически) и решат (практически) проблемите остава за трети и четвърти лица, които в общия случай са йерархично над обикновените граждани, но под тези, избрали кои са важните въпроси (последните известни като кукловоди и задкулисие).

3.2. При липса на референдум, това как се дефинират важните проблеми е в ръцете на законодателната власт, а как ще се решават - на изпълнителната и съдебната. Гражданинът е в ролята на пасивна жертва, а не на активен инициатор и участник.

4. Как се избират хората, които ще дефинират важните проблеми?
При директната демокрация от атински тип тези хора са гражданите. Те са такива по рождение. При индиректната демокрация гражданите избират посредник, който от своя страна избира избраниците. При директната демокрация от съвременен тип гражданите директно избират избраниците.

Може и да се заблудите че в това отношение нашата демокрация прилича на атинската. Не, гражданите на Древна Атина са могли да накажат неуспешния избраник със смърт или изгнание, а ние можем да го накажем само индиректно ... като не го изберем следващия път. Можем, но на практика не го наказваме, а го преизбираме.

5. Как се избират хората, които ще решават важните проблеми?
Тук е коренът на злото, т.е. слабото място на всяка съвременна демокрация: швейцарска, американска или българска; пряка или индиректна. Проблемите се решават от професионални решатели, които нито са обикновени граждани, нито се отчитат пред обикновените граждани. Ако трябва да сме конкретни:

• Главният БГ-прокурор се отчита формално пред ВСС, но реално е неконтролируем. Парламентарни избори се провеждат и законодателни/изпълнителни власти се сменят, за да се направи съдебна реформа, т.е. за да се ограничи властта му, а той си е все с неограничена власт.
• В Русия и САЩ дали да се започне война уж се решава от широк кръг хора (при отчитане интересите на още по-широк кръг хора, т.е. на избирателите), но на практика това се решава от президента и няколко души край него. За да се избегне необходимостта от широк консенсус, войната евфемистично се нарича "военна операция".

Затова завършваме изненадващо с черен хумор:
Демокрацията имаше почва в Древна Атина, но у нас има ... свършва.

Преди 14 месеца написах един пророчески текст, завършващ така:
Научи ли се американецът, подобно на руснака от първите 5 десетилетия на 20-ти век, да търси вината за бедите си в другите, ще стане СТРАШНО.

Днес виждаме как американците започнаха да търсят вината за бедите си във Венецуела, Куба, Иран и къде ли още не. Предсказанието ми се осъществи и ... наистина стана страшно.

Със своята статия от 1967 г. "Колко дълго е крайбрежието на Великобритания?" Беноа Манделброт обяснява (сякаш без да разбере че го прави) че въпросът "Колко дълга е една река?" е безсмислен. Смисленият въпрос е "Каква е фракталната размерност на една река?"

Половин век след Манделброт, с блог-поста "Кубрат, Самуил и Божидар" моя милост показа че има още една причина, поради която въпросът е безсмислен. Този път не става дума за фрактали, а за комбинаторика:
Всяка река има притоци, а те - свои собствени притоци. При текущата практика да се търси максималната дължина на една река, напр. на Амазонка, като се търсят все нови и нови комбинации от притоци, въпросът с дължината няма как да бъде решен. Затова периодически Амазонка и Нил сменят местата си в класацията на най-дългите реки.

Сега, сякаш отникъде, ми хрумва къде е фундаменталният проблем:
Сегашната практика на максимизиране дължината на реките прави невъзможно измерването дори на фракталната им размерност. Елементарно, Уотсън, фракталната размерност на Х (т.е. на Амазонка, започваща от извора на река Апуримак) е различна от фракталната размерност на Y (т.е. на Амазонка, започваща от извора на река Мантаро).

Колкото и да е странно, проблемът с фракталната размерност като че ли има решение и то не е математическо или географско, а "историческо":
Постигаме единодушие към коя историческа дата ще измерваме реката и намираме точката, от която местното население започва да я нарича с нейното име, в случая - Амазонка. С дефинирането на точно начало и край, фракталната размерност на реката може да бъде определена.

Тук се явява последният проблем ... и той нерешим:
Доколкото дългите реки преминават през много съседни държави, с техните различни виждания за историята и географията, то постигането на единодушие по тези въпроси е проблем без решение. Сори, доктор Манделброт, въпросът за дължината на Амазонка се оказа по-сложен от въпроса за дължината на британското крайбрежие!


Послепис с вероятно решение на проблема
Ако решим да класираме реките не по-дължина или фрактална размерност, а по площ на водосборните им басейни, то измерването (и сравняването) на площта им е невъзможно по причините, посочени от Манделброт. Да, обаче ... бихме могли да сравняваме фракталната размерност на:

• границите на водосборните басейни, или на
• площтта на водосборните басейни,

така както можем да го направим с Великобритания и Франция.
Внимавайте, Амазонка и Нил, че може да отидете назад в класацията!

"Господстващото положение само по себе си не е забранено. Но този, който го има, обикновено трябва да поеме определени ангажименти. Например - специални програми за подпомагане на фермери, програми за подкрепа на висшето образование в съответния сектор, инвестиции в иновации, внедряване на нови технологии, подобряване на качеството на продуктите и други", рекъл шефът на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК).

Казано на езика на Средновековието:
КЗК, вместо да защитава конкуренцията, продава индулгенции.

В края на октомври 2025 г. бях поканен да взема участие в мероприятие, посветено на бъдещето на частното пенсионно осигуряване (ЧПО). Там споделих гледната точка на потребителя и, доколкото публиката се състоеше не от потребители, а от професионалисти, получих критични подмятания още докато говорех. След края на мероприятието, представители на финансовия регулатор и асоциацията на частния пенсионен бизнес ми благодариха за ... цитирам ... провокацията.

Едно от провокативните ми твърдения беше че в българската реалност по нищо не се познава че личните ни и частни вноски във фондовете за ЧПО остават наистина лични и частни след като влязат във фондовете. Аргументацията ми не е от вчера, тя навърши 10 години. Но, за професионалистите ... закърмени с млякото на статуквото ... сигурно съм звучал като глупак ... или още по-лошо ... като терорист.

Това че не съм терорист се потвърждава от горещата новина че Върховният касационен съд (ВКС), заемайки позиция подобна на моята, започна да учи на ум, разум и законност представителите на ЧПО и техните приятели в Народното събрание, приели спорен текст в Кодекса за социално осигуряване (КСО). Според ВКС вноските ни са наистина лични и частни, и като такива трябва да се наследяват по общия конституционен ред, независимо от написаното в чл. 170 от КСО.

За съжаление, неконституционните текстове в нормативната уредба на ЧПО не започват и свършват с чл. 170 от КСО. Боя се че в бъдеще ВКС (а защо не и КС) ще има още много работа с подобни текстове.

Лирическо отстъпление (от темата)
Да беше само КСО неконституционен, да вдигнем празненство. Отдавна съм открил че дори гербът на Република България е неконституционен.

Като не могат да затворят морските граници за мини и отломки от дронове,
като не могат да затворят земните граници за афро-азиатски емигранти,
защо да не затворят "Замунда" и "Арена" ... за нас?

Преди десетилетие написах за преуспелите българи следния текст: 

Бог се вслуша в моя въпрос и реши да отърве човека с морфичния резонанс от теглото му - взе му партията, сараите и обръчите от фирми, и ги даде на човека с гънките. Дали Господ е недоразбрал въпроса или просто е решил да "обработи" преуспелите по реда на преуспяване?

Сещате ли се, драги читатели, какво писах за Изкуствения интелект? В рамките на един бизнес различните продукти ползват различен ИИ. Така се стига дотам че преводачката на Гугъл не може да преведе думата "будители" правилно, а чатботът "Джемини" - може.

Същата е ситуацията и в държавната администрация. Повечето ѝ органи се доверяват на статистиката ... все пак етимологично думата "статистика" е свързана с английското state и френското état, т.е. държава. Тези органи са не просто потребители на статистика, те са и производители, понеже "облъчват" населението с нея. Те редовно ни "ограмотяват" как положението ни се подобрява:

• било като ни казват колко е средното поскъпване на жилищата ни,
• било като ни информират за нарастването на БВП на глава от населението.

Но ... ако смятате че една национална агенция за приходите или общинска данъчна служба събира държавните/общинските приходи статистически, т.е. на база на средни показатели, то вие трябва да си прегледате главата. Данъчните имат детайлна информация за недвижимите ви имоти и доходи и очакват от вас съответния личен данък, а не средния данък на глава от населението.

Така стигаме до Фундаменталния закон на държавната администрация:
Когато държавата ви дава нещо, тя ви смята за средняци и ви дава средни неща (средни статистически величини, услуги със средно качество, усреднени помощи - 20 Евро за бензин на човек). Когато държавата ви иска нещо (данък, мито, военна повинност), тя ви третира като личност и очаква съответния личен принос. За разлика от Аристотел и турския ага, които смятаха (с различна доза нецензурност) че не може хем така, хем иначе, за държавата това е напълно възможно.

Когато решат да правят реформи, "умните" глави смятат че трябва да се почне от главата:

• ако става дума за здравеопазване, важното е кой е министърът и какво се случва в министерството;
• ако става дума за ЖП-транспорт, важното е кой е шефът и какви са мотрисите.

Да, ама не! Отдавна съм открил че за здравеопазването са важни не министърът и министерството, а личният лекар и болницата. Днес ще поставя точката над i-то, като напиша нещо подобно за транспорта:
Уж шефовете на БДЖ са чисто нови (понеже постоянно ги подменят), уж и мотрисите са чисто нови, но ... релсите и персоналът си остават старите. Затова почти ежедневно има влакови катастрофи. Ще рече, релсите и персоналът са важните!