Казват че всичко важно в природата и обществото се случвало отдолу-нагоре, а не отгоре-надолу. Водата била емерджентно свойство на елементите водород и кислород, животът – емерджентно свойство на органичните молекули, плодородието – емерджентно свойство на почвата, икономиката – емерджентно свойство на милионите елементи, стараещи се да си изкарват прехраната, езикът – емерджентно свойство на милионите елементи, желаещи да обменят информация.
Ако се опитаме да предадем горната идея с няколко думи: важните неща в природата и обществото не са конструирани, а възникват от само себе си. Мисля че това е опасна наивност, поне що се отнася до важните неща в обществото. Вече писах как езикът, демокрацията и истината, се конструират от заинтересовани лица. Сега смятам да пиша отново за езика, и по-специално - за българския.
Преди време в българския, както и във всеки друг стар славянски език, имаше падежи. През 19-и век, благодарение на "патриотичните" усилия на борци за независимост, творци и учители да се отграничим от съседите си, беше конструриран нов български, където падежите почти изчезнаха. Благодарение на жените и младежта, през 20-и век усилията по конструирането продължават: убиват последния български падеж - вокатива (звателния падеж). Какво ли ще правят убийците му когато той издъхне? Ще влязат ли в църква да се помолят за спасението на душите си? И как ще започнат молитвата си: "Бог Господ, спаси душата ми, грешната"? Тази срамотия и в Русия не я правят, там единственият останал вокатив е точно в "Боже Господи".
Като човек на средна възраст си спомням че преди десетилетия падежите все още ги имаше. Не в книжовния език на столицата, а в диалектите на Западна България. Когато трябваше да се обърнат към ПешО (именителен падеж), торлаците казваха пЕшо (звателен падеж). Когато нещо се случваше с ПешО, те използваха винителния падеж и казваха: "Утепа'а ПешОте". Когато даваха, те употребяваха дателния падеж, казвайки "Дадо'ме ПешОти кило ракия".
Не че ми е тъжно за падежите. Тъжно ми е заради глупостта на конструкторите, които си мислят че утре няма да се намери някой, който да конструира и тях. И то така, че ако можеха, биха се въртели в гробовете си.
Ако се опитаме да предадем горната идея с няколко думи: важните неща в природата и обществото не са конструирани, а възникват от само себе си. Мисля че това е опасна наивност, поне що се отнася до важните неща в обществото. Вече писах как езикът, демокрацията и истината, се конструират от заинтересовани лица. Сега смятам да пиша отново за езика, и по-специално - за българския.
Преди време в българския, както и във всеки друг стар славянски език, имаше падежи. През 19-и век, благодарение на "патриотичните" усилия на борци за независимост, творци и учители да се отграничим от съседите си, беше конструриран нов български, където падежите почти изчезнаха. Благодарение на жените и младежта, през 20-и век усилията по конструирането продължават: убиват последния български падеж - вокатива (звателния падеж). Какво ли ще правят убийците му когато той издъхне? Ще влязат ли в църква да се помолят за спасението на душите си? И как ще започнат молитвата си: "Бог Господ, спаси душата ми, грешната"? Тази срамотия и в Русия не я правят, там единственият останал вокатив е точно в "Боже Господи".
Като човек на средна възраст си спомням че преди десетилетия падежите все още ги имаше. Не в книжовния език на столицата, а в диалектите на Западна България. Когато трябваше да се обърнат към ПешО (именителен падеж), торлаците казваха пЕшо (звателен падеж). Когато нещо се случваше с ПешО, те използваха винителния падеж и казваха: "Утепа'а ПешОте". Когато даваха, те употребяваха дателния падеж, казвайки "Дадо'ме ПешОти кило ракия".
Не че ми е тъжно за падежите. Тъжно ми е заради глупостта на конструкторите, които си мислят че утре няма да се намери някой, който да конструира и тях. И то така, че ако можеха, биха се въртели в гробовете си.
RSS Feed
