Млад, 23-годишен мъж се е надвесил над трупа на старица и се готви да разреже главата й. Не, не става дума за филм на ужасите, а за току що започнал следването си студент по медицина. Младият мъж усеща как краката му се подкосяват и си казва че и в най-дивите си фантазии не се е виждал как стига дотук. Странно, мъжът се казва Майкъл Крайтън и не може да се оплаче от слаба фантазия: на 13 години става журналист, на 14 – публикува в „Ню Йорк Таймс“, на 22 завършва Харвард, след което преподава в Кеймбридж. Още не знае какво бъдеще го очаква, но ние знаем: на 30 години той вече е бил толкова успешен, че е получил нервна криза от типа „Вече съм видял и постигнал всичко; какво ще правя оттук-нататък?“
Някои хора имат късмета да попаднат в среда, която ги подкрепя. Дали ще е семейството, приятелите, училището, университета или обществото като цяло, не е толкова важно, колкото e самият факт на подкрепата. Крайтън осъзнава веднага че не е роден за доктор (става му лошо при вида на кръв), но подкрепящата университетстка среда го води до успешно завършване на Харвардската медицинска школа. Едва тогава той се отказва от медицината, но това вече не е трудно: докато си е почивал от напрежението на следването, той е станал успешен писател. След доста време, написва и мемоари, в които го виждаме в съвсем друга светлина:
> човек с бедна фантазия, и то точно когато тя му е най-нужна, напр. когато ходи едновременно с жени, които са колежки, вярвайки че те няма да разберат една за друга;
> несигурна в себе си литературна и холивудска звезда, която научава за несигурността си от личния психиатър;
> човек който след 10 години в Харвард, вярва в гледачки, баячки и във философията че болестите си ги причиняваме сами.
Не само че не се е срамувал от слабостите си, но дори не го е било срам да си ги признае пред цялото човечество в писмен вид. И вместо да отдаде дължимото на подкрепящата го среда – семейството и университета, той ги критикува неуморно, вкл. и от кушетката на психиатъра си.
В какво се състои магията на подкрепата? В това, че тя остава невидима дори за визионера създал „Джурасик Парк“, интелектуалеца преподавал на 22-годишна възраст антропология в Кеймбридж и доктора завършил Харвард (въпреки че не е ставал за доктор). Какво става когато подкрепата липсва? На хората с по-слаба фантазия бих дал съвета да си представят какво би станало със сценария на „Джурасик парк“, ако беше попаднал в ръцете на български кинаджии, както и какво би се случило с един доктор завършил Харвард, ако му се наложеше да започне работа в някоя нашенска болница?
Някои хора имат късмета да попаднат в среда, която ги подкрепя. Дали ще е семейството, приятелите, училището, университета или обществото като цяло, не е толкова важно, колкото e самият факт на подкрепата. Крайтън осъзнава веднага че не е роден за доктор (става му лошо при вида на кръв), но подкрепящата университетстка среда го води до успешно завършване на Харвардската медицинска школа. Едва тогава той се отказва от медицината, но това вече не е трудно: докато си е почивал от напрежението на следването, той е станал успешен писател. След доста време, написва и мемоари, в които го виждаме в съвсем друга светлина:
> човек с бедна фантазия, и то точно когато тя му е най-нужна, напр. когато ходи едновременно с жени, които са колежки, вярвайки че те няма да разберат една за друга;
> несигурна в себе си литературна и холивудска звезда, която научава за несигурността си от личния психиатър;
> човек който след 10 години в Харвард, вярва в гледачки, баячки и във философията че болестите си ги причиняваме сами.
Не само че не се е срамувал от слабостите си, но дори не го е било срам да си ги признае пред цялото човечество в писмен вид. И вместо да отдаде дължимото на подкрепящата го среда – семейството и университета, той ги критикува неуморно, вкл. и от кушетката на психиатъра си.
В какво се състои магията на подкрепата? В това, че тя остава невидима дори за визионера създал „Джурасик Парк“, интелектуалеца преподавал на 22-годишна възраст антропология в Кеймбридж и доктора завършил Харвард (въпреки че не е ставал за доктор). Какво става когато подкрепата липсва? На хората с по-слаба фантазия бих дал съвета да си представят какво би станало със сценария на „Джурасик парк“, ако беше попаднал в ръцете на български кинаджии, както и какво би се случило с един доктор завършил Харвард, ако му се наложеше да започне работа в някоя нашенска болница?
RSS Feed
