Казват че колекционерството и консуматорството се дължали на страха от празнотата. Странно, смятат че когато с помощта на вещите разделиш празнотата на две: вътрешна и външна, тя става по-поносима.
|
Анди Уорхол беше казал че в бъдещето всеки ще има своите 15 минути слава. Не позна, славата му превиши многократно 15-те минути, отпуснати му от "Закона на Уорхол".
Как ли щеше да се чувства Уорхол ако разбереше че си прави компания с Валентина Хасан, "авторка" на световния хит "Кен Лий", гледан над 18 милиона пъти в Ютюб? Да беше само Ютюб, ама не: > по някаква френска телевизия Марая Кери, изпълнителка на оригинала, се изказва уважително за имитаторката си, а > Дубравка Угрешич й отделя място в книгата си "Караоке култура". По-добре да беше изял още една супа, драги ми Анди, отколкото да беше рисувал кутията й. По-добре да беше писала за нещо друго, драга ми Дубравке. Как не се сетихте че не е важна амплитудата на славата, а каква е тя по знак: положителна или отрицателна? Как не се сетихте че няма философски камък способен да превърне описанието на антиизкуството (кутия или чалгия) в изкуство? Много хора си мислят че Галилео е опровергал онази глупост на Аристотел с падането на телата експериментално. Да си припомним: Аристотел смятал че тежките тела падат по-бързо, а леките по-бавно. Експериментът на Галилео, казват, бил да пуска тела с различна тежест от кулата в Пиза. Други, по-умни (и съответно по-мързеливи), смятат че експериментът е бил мисловен: какво би станало ако завържем с къса връвчица за едно тежко тяло едно по-леко; дали то ще пада по-бързо заради общата тежест, или по-бавно - заради това че лекото ще забавя тежкото; би трябвало да се случат и двете неща, но това е абдурдно, следователно е абсурдна вярата че тежките тела падат по-бързо от леките.
Според други източници изобщо не е имало експеримент. Галилео просто гледал една градушка и се запитал: защо едрите и дребните парчета падат заедно? Сещате ли се за онази мисъл на Сент-Дьорд: "Откривателството е да гледаш това, което всички виждат, но да мислиш така както никой друг не е мислил". Точно това направил Галилео. "Красотата е в очите на наблюдателя" е девизът на кибика. За мен, тя е в запретнатите ръкави на твореца.
Една жена те напуска, защото вече не открива в теб качествата, които никога не си имал. Ерик-Емануел Шмит
Стаменко се разхожда сутрин, да си избистри акъла преди да седне да пише. Минава покрай някаква държавна институция и вижда една кака да пристига на работа. Каката се барнала с едни дрехи и грим, сякаш е нощна пеперуда. С една разлика: колкото и порочна да е една нощна пеперуда, тя все има някакъв остатъчен срам и не би си разкопчала чак толкова копчета. Стаменко изхъмква неодобрително и си продължава разходката. Отстрани на елитен хотел спира ягуарът на шефката и специално очакващият я охранител на хотела, който дотогава й е пазил място за паркиране, сега й отваря вратата. Шефката се барнала като ... мечтата на педофила: къса розова рокличка с много дупки в конструкцията, и също толкова разкопчани копчета. Розовата рокля изпраща Стаменко в когнитивен нокаут ... не, това е неточно ... изпраща го в страната на спомените. Стаменко е попаднал в директорския борд на една чужда компания, и от любов към естетиката е гласувал компанията да даде луди пари за да естетизира общинската околна среда. За откриването на естетизираната среда, с цел да се покажат в новините, идват кметът (в предизборна кампания за премиер) и зам-кметицата (в кампания за кмет). Главният изпълнителен директор на компанията - симпатичен чужденец, и той любител на естетиката - вижда как се носи един костюмиран джентълмен, съпроводен от бабанко-охранител с дънки, светло кожено яке и слушалка в ухото. Втурва се да се здрависва с костюмирания, пък се оказва че това е охраната. Кметът бил онзи със слушалката, ама чужденците ... те нали те посрещат по дрехите, та се объркват. Българите също се объркват, но Стаменко се надява да не са се объркали дотолкова, че да забравят да изпращат по акъла. И все пак една мрачна мисъл се загнездва в главата му така, както храна се загнездва в кариес профунда: ако изпращахме по акъла, то нямаше да изпратим бившия премиер в европарламента. Така Стамено стига до следния афоризъм: Посрещат те дрехите, изпращат те по акъла ... на изпращача.  В есето "Роберта", от колекцията "Хроники на едно течно общество", Умберто Еко се опитва да обясни защо се дразним когато атлети постигат успехи с помощтта на химията, но не и когато творци я използват за творчески цели. Било елементарно, казва Еко, при спорта сме се интересували от човека зад резултата, а при изкуството - от резултата, а не от човека. Еко аргументира мисълта си така:
> ако футболът беше оръдейна стрелба с топки по някаква врата, то никой не би се интересувал от футбол, а > ако една маймуна би могла да напише "Божествена комедия", то написаното пак би било красиво. Да, ама не! Можем да стигнем до други изводи, достатъчно е да поразсъждаваме Относно футбола Във футбола ни интересуват головете, не личностите. Затова гледаме мачове веднъж седмично, а четем биографии на голмайсторите веднъж на 10 години. Относно изкуството Ако се сетим за Общата теория на относителността в икономиката, т.е. теорията за търсенето и предлагането, ще видим че: Aко маймуните можеха да пишат "Божествени комедии", то (поради голямото предлагане) никой нямаше да си мисли че написаното е божествено. "Границите на моя език са граници на моя свят", казвал философът Витгенщайн. Блажен е бил този Витгенщайн, не е подозирал за следното:
Човек владее няколко езика, вкл. специалните езици на Х-те си професии (Х>=1). Ерго, човек обитава няколко свята, но го прави последователно. Отделните светове не се сумират, а се отричат; когато сменяш света границите ти не се разширяват, а просто се променят. В света на математиката българинът Витко няма проблем с разграничаването на непрекъснатите и прекъснатите функции, но в реалния свят той има проблем да разбере че е невъзможно хем да сме били 500 години под турско робство, хем българската държава да е на 1300 години. В света на математиката Витко няма проблем да преброи колко 5-членни партийни ръководства могат да бъдат избрани в рамките на 50-членен Централен комитет, но в реалния свят не може да преброи колко са годините в интервала [1908, 2020]. "Колкото повече мисля за езика, толкова повече се учудвам че хората могат да се разбират", си мислел 24-годишният Курт Гьодел ... след като споменал за пръв път пред отбрана публика теоремите си за непълнотата, а публиката го гледала без да прояви никакъв интерес.
Сред някои кръгове, Джон Атанасоф е известен като Баща на компютъра заради това че през 1940 г. (заедно с Клифърд Бери, който сигурно е бил майката) създава машина за решаване на системи от линейни уравнения.
За да поставим в контекст "величието" на Атанасоф, трабва да знаем че за сватбата на математика Франк Рамзи през 1925 г., приятелят му Лайънъл Пенроуз е измислил, направил и му е подарил* машина за решаване на квадратни уравнения. Ще завърша с нещо като афоризъм: Да смяташ Джон Атанасоф за Баща на компютъра е като да смяташ Българската академия на науките за Майка на науките. __________________________________ * вж. Misak, Cheryl. Frank Ramsey: A Sheer Excess of Powers. Oxford University Press, 2020, p. 243. Even if you prove a theorem, you cannot prove it is interesting.
Дори и да докажеш една теорема, не можеш да докажеш че тя е интересна. Това че можем да мислим, съвсем не означава че няма нужа да се учим да мислим. С дишането положението е същото: едва когато започнем да се занимаваме със спорт, йога или пеене научаваме че нашето "старо" дишане не върши работа и трябва да се научим да дишаме правилно.
Знанието е двуостър меч: помага ти да свършиш някои работи, но те прави сляп за други работи които си можел да свършиш. Педро Домингос
Да генерализираш е голяма работа: не просто да докажеш Питагоровата теорема, а да видиш, както направи Хипократ от Хиос, че тя работи не само с квадрати, но с всякакви подобни фигури. За съжаление, извън математиката генерализирането е опасно. Следва пример от историята.
Кои в руската империя бяха най-свободни? Елементарно, Уотсън, това бяха казаците! Дори Екатерина Велика не би си позволила да пише на турския султан такива писма, каквито му пишеха запорожките казаци. Да, ама на императорите и императриците не им се нравеше да имат толкова свободни съседи и поданици. Поради тази причина Екатерина разгони запорожките казаци, пращайки големите им шефове на заточение, и давайки право на избор на останалите: в Сибир или във войската. На хиляди запорожки казаци този избор се видя ограничен и те избраха свободата: грабнаха оръжията, яхнаха конете и основаха Дунавска сеч на устието на Дунава, под формата на турски протекторат. Забележете, българите генерализираха, мислейки за турската империя като за поробителка, но 5000 свободолюбиви запорожки казаци генерализираха по обратния начин, мислейки за нея като за символ на свободата! Е, кой беше прав? Казаците ли, които бягайки от императрицата се натресоха на султана? Или българите, които бяха "освободени" от задължението да живеят в султански вилает за да се озоват в руска "губерния"? Уж го бях писал, пък то изчезнало:
На Александър Велики му стигнаха 33 години за да извърши подвизите си, на десетките историци им трябваха стотици човекогодини за да ги анализират. Историята се повтаря ... в Тексас: На Вермеер му бяха нужни дни за да нарисува "Изгледа от Делфт", на тексаски астрономи бяха необходими 5 човекогодини за да анализират по кое време е рисувана картината. Видният американски социолог Даниел Бел обичал да цитира еврейската поговорка "например не е доказателство". Колко странно, народът вярващ в подобни "мъдрости" е дал на света толкова много големи математици. Всеки от които знае че често "например е доказателство" и нарича този тип доказателство доказателство с контрапример.
Кажете на семейството на Пол Макартни че музикант къща не храни и ще видите какъв смях ще падне. Какъв е този Бог, който след като посланикът му се спомине, аутсорсва работата по избиране на новия посланик към персонала на посолството (кардиналите)?
Плажът Малибу е дълъг 23 мили и край него са се разположили имотите на какви ли не "величия": като се започне от богаташите Джефри Катцънбърг (900 милиона долара) и Джеймс Камерън (700 милиона), мине се през музикалните Боб Дилън, Джими Пейдж, Еди Ван Хейлън, Стинг, Шер, Лейди Гага, Аксел Роуз и Даяна Рос и се свърши с артистичните Ричард Гиър, Том Ханкс, Антъни Хопкинс, Матю Маконъхи, Джак Никълсън, Ник Нолти, Джон Траволта, Шарлиз Терон, Еди Мърфи, Брус Уилис, Мел Гибсън, Силвестър Сталоун, Робърт Редфърд, Брад Пит, Джеф Бриджес и Чарли Шийн. На филм, половината от изброените вадят пищовите толкова лесно, колкото си палят цигарата, но в ралността нещата са съвсем други: те не могат да направят нищо, когато някой любител на слънцето се разхожда по плажа пред имота им ... освен да се ядосват.
У нас не е така. Един световно неизвестен любител на псевдофилософските брътвежи (за вибрации и резонанси) може да загради имота си, барабар с публичния плаж, и да разчита на властта - местна, а и централна - да му оказва съпорт в опазването на плажа от публиката. Това заболяване се нарича акутен провинцистит, но то със суперкомпютри и изтребители Ф-16 не може да се лекува. "Лидерите рядко пристигат първи", казваше песимистът Джордж Мъри. Още по-добре (т.е. по-абсурдно) го беше казал французинът Александр Огюст Ледрю-Ролен: "Народът тръгна и аз трябва да го следвам, нали съм негов лидер."
Чули ли сте някой творец или мислител да е станал такъв след курс по творческо мислене?
Много хора мислят, че диагнозите се поставят в лабораториите и се лекуват в аптеките. Атанас Мангъров
Само на умния му трябва паспорт, глупостта не познава граници.
Не трябва да се пазим от бойни, а от празни глави. Те са по-опасни. Заетите в държавната администрация намаляха наполовина. Другата половина просто си почива. "Хитростта е умът на слепия", казвал Козма Прутков. Ако случайно не знаете, това е измислен герой, под чието име пишела група руски автори от 19-ти век.
Алън Тюринг бил гений от малък, но имал проблеми с езика. По думите на най-добрия му биограф, в училище той се борел с английския. Предполагам че не му е хрумвало да се бори с руския, и особено с руските автори от 19-ти век. Затова не разбрал колко лош вкус е проявил с формулировката на т.н. Тест на Тюринг, твърдейки че компютърът ще стане интелигентен тогава, когато стане способен да мами хората (че е човек). Да мами е способен всеки дребен хитрец. Виж, да композираш музика, пишеш стихове, рисуваш картини, откриваш и доказваш теореми е съвсем различно; тук трябва да си творец, а не хитрец. Точно в тези дейности компютърът е способен да ни накара да не забележим че не е човек, и само нашето сляпо преклонение пред Тюринг ни пречи да видим че компютърът е точно толкова интелигентен, колкото сме ние. ... ако не и повече. Може би защото се заблуждаваме че е сляп като нас ... ако не и повече, очакваме от компютъра да е способен да мами като нас ... ако не и повече? |
Categories
All
Archives
October 2020
|
RSS Feed
