Наскоро писах за фалшивите и истинските герои на българската популярна музика. Сега смятам да се извися хеликоптерно и да кажа това:
Героите ги произвежда не просто сцената, т.е. публиката. Преди имаше (а вероятно и сега има) феодали, на които бяха (или сега са) дадени права да обявяват някои за герои, и да пречат на други да станат такива.
Сещам се за музикалния соц-феодал Тончо Русев, помагал на едни (и пречил на други) да свирят в чужбина или да се появяват по радиото и телевизията. Не беше само той, под него имаше дребни феодалчета. Ще дам пример, за който едва ли сте чували: по времето на социализма на ФСБ им се осигуряваха големи зали и публика за тях. През 1984 г., например, Школата за запасни офицери в Плевен прати стотици войници, че да не свирят ФСБ в празна зала.
Феодали имаше и на литературната "сцена". Според историчката Мария Тодорова по времето на социализма Николай Хайтов бе изградил "издателско-пропагандна империя". Заради връзките му с Тодор Живков (и полковнишкия му чин в ДС), с империята трябвало да се съобразяват дори феодалните старци от БАН (и теориите им). В пост-живковите времена, вместо да си отмъстят, старците обявиха полк. Хайтов за академик, а уж синия президент Петър Стоянов го закичи (през 2000 г.) с най-висшето държавно отличие - ордена "Стара планина". Аз да бях, щях да му дам ордена с мечовете, та да му върви на пагоните.
Какво от това, ще кажете, ФСБ и Хайтов бяха големи творци. Големи се виждаха на нас, малките рибки в малкия български аквариум. Излезеха ли на Запад от Калотина, гласовете им падаха с 2 октави, а цветовете им помръкваха. Затова всичките награди на Хайтов са с български надписи, а (извън България) свирнята на ФСБ се чуваше предимно по корабите, и само веднъж - в албум на Хосе Фелисиано. Да направим сравнение с две имена на истински герои:
Героите ги произвежда не просто сцената, т.е. публиката. Преди имаше (а вероятно и сега има) феодали, на които бяха (или сега са) дадени права да обявяват някои за герои, и да пречат на други да станат такива.
Сещам се за музикалния соц-феодал Тончо Русев, помагал на едни (и пречил на други) да свирят в чужбина или да се появяват по радиото и телевизията. Не беше само той, под него имаше дребни феодалчета. Ще дам пример, за който едва ли сте чували: по времето на социализма на ФСБ им се осигуряваха големи зали и публика за тях. През 1984 г., например, Школата за запасни офицери в Плевен прати стотици войници, че да не свирят ФСБ в празна зала.
Феодали имаше и на литературната "сцена". Според историчката Мария Тодорова по времето на социализма Николай Хайтов бе изградил "издателско-пропагандна империя". Заради връзките му с Тодор Живков (и полковнишкия му чин в ДС), с империята трябвало да се съобразяват дори феодалните старци от БАН (и теориите им). В пост-живковите времена, вместо да си отмъстят, старците обявиха полк. Хайтов за академик, а уж синия президент Петър Стоянов го закичи (през 2000 г.) с най-висшето държавно отличие - ордена "Стара планина". Аз да бях, щях да му дам ордена с мечовете, та да му върви на пагоните.
Какво от това, ще кажете, ФСБ и Хайтов бяха големи творци. Големи се виждаха на нас, малките рибки в малкия български аквариум. Излезеха ли на Запад от Калотина, гласовете им падаха с 2 октави, а цветовете им помръкваха. Затова всичките награди на Хайтов са с български надписи, а (извън България) свирнята на ФСБ се чуваше предимно по корабите, и само веднъж - в албум на Хосе Фелисиано. Да направим сравнение с две имена на истински герои:
- книгите на Мария Тодорова се четат по целия свят, заради което тя стана член на една по-престижна (от "хайтовата") академия, сред чиито членове четем имената на Ойлер, Гаус, Дарвин, Айнщайн, Хайзенберг, Опенхаймер, Елингтън, Бунюел, Пикасо и т.н.;
- свирнята на Милчо Левиев се чува от албумите на Били Кобам, Дон Елис, Рой Хейнс и Ал Жаро (и то ако решим да не споменаваме многото му собствени албуми).
RSS Feed
