|
Уж творбите не могат и не трябва да се сравняват, а някои биват награждавани, което е проява на сравняване*.
___________________________________________________ * макар и не в най-чист вид, каквато е пазарният успех
0 Comments
Едно момче срещнало жаден партизанин. Дало му да пие вода. След преврата, заради партизанството и водата, единият го направили министър, а другият - активен борец против фашизма и капитализма.
Един съветски художник не можел да рисува работници, селянки и трактори. Все някак заоблени му се получавали. Затова започнал да рисува дебелани и круши. Излязло му име на активен борец СРЕЩУ комунизма и ЗА чисто изкуство. Ами да, чисто било, на дебеланите винаги им стърчал показалецът и никога - средният пръст. Целият труд и талант на алхимиците, сред които бе и Нютон, не стигнаха за да превърнат оловото в злато. С минимални усилия, американските филмови академици успяха да превърнат "златото" на оскарите в евтин метал.
Като зрител, напълно споделям мнението на Сам Голдуин че филмите са за забавление, а който иска да изпраща послания трябва да ползва телеграфо-пощенските служби. Затова ми е много странно че в емблемата на Метро-Голдуин-Майер, точно под името на Голдуин е разположен надписът "Изкуство заради изкуството". Сигурно са искали да накарат Голдуин да се върти в гроба си.
За бившите комунистически страни казваха: "Там можеш да говориш каквото си поискаш ... стига то да съвпада с партийната линия". Затова там се говореха едни и същи неща.
Нещо подобно се случва в днешна Америка. Гилдиите на филмовите академици, режисьори, продуценти, критици, актьори, сценаристи, монтажисти и осветители раздават филмови награди. И все се оказва че наградените са едни и същи. Послепис от 2.2.2023 Ех, какъв провидец се оказах! Предлагат Андриа Райзбъръ за "Оскар", без да е била наградена за нещо друго, и се надига вълна от вопли и стонове: била бяла, филмът ѝ бил с малко приходи. Сякаш ще я награждават не от филмовата академия, а от "Черните пантери" или от дружеството на собствениците на киносалони. Доста съвременни творци не биха могли да намерят публика дори в публичен дом.
"Една картина струва 1 000 думи", казвал Хенрик Ибсен. Горкият, нищо не е разбирал от картини. Повечето не струват (заслужават) дори една дума, особено ако думата е картина. Но някои ...
Пийт Мондриан продава шаренията "Броудуейско буги-вуги" на колежка-скулпторка за 800 долара. Това се случва през 1943 г. По-късно скулпторката я дарява на нюйоркския Музей за модерно изкуство. Картината засега е там и, естествено, не се продава, но ако се съди по цените на други произведения на Мондриан, то тя би могла да "изкара" 50-тина милиона долара. Какво се е променило, ще запитате, нали картината си е все същата. Не, не е същата. От весела цапаница, инспирирана от картата на метрото, тя се е превърнала в сериозно произведение на изкуството, обрасло със сериозни чужди думи: първична, триада, сегменти, вибрации, естетика, доктрина и т.н. Няколко различни комбинации на тези думи в 30-40 статии, и някое и друго академично изследване, и цената на картината скача от 800 на 50 000 000 долара. Накратко: Не картината е ценното, а думите. Те могат да надуят цената ѝ 625 000 пъти. Картината е само повод тези думи да бъдат изречени и написани. За медиевиста/философа Умберто Еко красотата е обективна. В есето "Роберта" той пише че ако една маймуна би могла да напише "Божествена комедия", то написаното пак би било красиво.
За компютърния учен Ланс Фортнау красотата е субективна. В книгата The Goldent Ticket той пише че ако всеки би могъл да държи велики речи, то никой не би могъл. Просто защото велики означава стоящи над останалите. Питам се що за наука е икономиката (ако изобщо приемем че е наука). Защо концепцията за търсенето и предлагането е разбираема за компютърните учени, и не толкова - за историците и философите? Или тук не става дума за пристрастията на представители на различни сфери на знанието, а за лични вярвания, т.е. за "Еко срещу Фортнау"? Мисля че Еко би се аргументирал така: Красотата на Джокондата е обективна, защото и в момента край нея се тълпят зрители. На което Фортнау би отговорил така: Това е заради известността, а не заради красотата ѝ. Красотата на картината (и жената) е субективна, защото въпреки че край нея се тълпят туристи, днес никой художник не рисува такива картини и никой фотограф не използва такива модели. Тежка меланхолия ме мъчи - толкова неща съм написал, а читателите идват тук основно да четат за меланхолията на Дюрер.  Дюрер е извадил късмет с меланхолията си - майка му е починала през 1514. Aко беше починала през 1515, той нямаше да може да конструира магическия си квадрат с годината на смъртта ѝ (в средата на четвъртия ред), и като резултат меланхолията му щеше да е по-тежка ... може би колкото моята.
Мнозина смятат че колкото повече следи върху теб е оставил светът, толкова по-интересен и мъдър си ти. Каква заблуда! Уилям Голдинг стана рицар* без да е обличал броня, спечели наградата "Букър" за романа "Ритуал за възмъжаване"** без да е преминал през такъв ритуал и написа трилогията "До края на света" без да е ходил дотам. В резултат, Голдинг спечели нобела за литература.
Още повече хора смятат че ти трябва да оставиш следи върху света. Сметките им са криви. Сещам се за годините на социализма и за соц-супер-трилъра "Следите остават". Той беше дело на "цвета на нацията": а) сценарий - Павел Вежинов, б) музика - Парашкев Хаджиев, в) в ролите - Стефан Данаилов и т.н. Въпреки всичко, филмът не остави следи където (и върху когото) и да било - цветът не винаги става плод, следите ги отмива първият дъждец. ____________________________________________________ * на Британската империя ** на български - "Морски обреди" Спомняте ли си детството? На екрана убиваха героя, а вие плачехте от мъка. Недей да плачеш, казваше мама, това е актьор играещ ролята на героя; освен това, него не го убиват наистина.
Джаред Лето бил номиниран за "Златна малинка" за участието си във филма "Домът на Гучи". Моля, моля, той не участва там. Сигурен съм в това, но все пак решавам да проверя. Участвал бил - в ролята на ощетения като дизайнер, но надарен с противни маниери и акцент, Паоло Гучи. Никога не бих се сетил че този дърт и плешив чичко всъщност е Джаред Лето. Дали майката на човека, номинирал актьора за анти-наградата, е жива, че да му каже: "Мило дете, това че филмовият герой е лош човек съвсем не означава че човекът играещ ролята му е лош актьор!" Мъж си е татуирал на ръката образа на хан Кубрат. Едва ли е искал да рекламира хана; по-скоро е искал да рекламира себе си, показвайки се като български патриот-традиционалист.
Освен образа на Кубрат, почитателят е поискал да му изпишат и името на хана, при това със стария правопис. Татуировчикът сигурно е знаел нещо за Кубрат, но определено не е бил наясно със старите букви. Затова вместо Ханъ Кубратъ е написал Хань Кубрать. В резултат, българският патриот е заприличал на украински антипатриот, който вместо да си татуира Тарась Бульба, си е татуирал Хань Кубрать. А аз ... ни в клин, ни в ръкав ... се питам защо в продължение на повече от век българските творци рисуват хан Кубрат като Тарас Булба, т.е. като запорожки казак в стила на Репин? Грамотност на татуировчици или обикновен мързел? На Александър Велики му стигнаха 33 години за да извърши подвизите си, на десетките историци им трябваха стотици човекогодини за да ги анализират.
Историята се повтаря ... в Тексас: На Вермеер му бяха нужни дни за да нарисува "Изгледа от Делфт", на тексаски астрономи бяха необходими 5 човекогодини за да анализират по кое време е рисувана картината. Читателят е в привилегирована позиция, защото е способен да избере кого да чете, какво да чете и дори дали да чете. Читателят бива насочван от:
> името на автора; > името на издателството; > заглавието на книгата и корицата й, > от приятели и познати, и особено от > рекламата и литературната критика. Авторът не разполага с този лукс, той не знае в какви ръце ще попадне отрочето му, какви очаквания има читателят и всъщност ... що за стока е читателят Х. Поради тази причина думите (идеите) на автора са понякога неразбираеми, а често (макар и харесани) те са криворазбрани. Тогава започват читателските писма, писмата за това какво си искал да кажеш и не е ли могло да го кажеш по-добре (вкл. по-разбираемо). Чета блестящия блог-пост "Писма на читатели" от Урсула Ле Гуин и не мога да се сдържа да не цитирам (подчертаното е от мен): Ако имаш проблем да разбереш какво значат, и дали изобщо значат нещо, моите книги, то мога да разбера желанието ти да ме попиташ, но те моля да не го правиш. Чети ревютата на критици, блогъри и учени! ... Това е тяхната работа и много от тях се справят учудващо добре. Това е работа, която и аз върша като критик. Но работата ми като автор на художествена литература е да пиша художествена литература, не да я обяснявам. Изкуството не е обяснение. ... Това не е моята работа, сладурче, това е твоята работа! Получавайки голямата награда на фестивал за анимация, Теодор Ушев изкачи личния си Еверест. Имаше един критичен момент в изкачването, когато поради кислороден глад Ушев започна да халюцинира ... говорейки за някаква Нобелова награда по математика.
Казват че изразът модерно изкуство бил оксиморон. Не е вярно! Първо, наистина е модерно, и второ, наистина е изкуствено.
Първият от големите страхове на танцьорката и хореографка Туайла Тарп бил да не ѝ се присмиват. Така както направил лондонският "Вечерен стандарт" през 1966 г.: "Три девойки, едната от които на име Туайла Тарп, се показаха пред публиката в Албърт Хол снощи и заплашиха че ще го повторят и днес".
Е, казва гордо Тарп, 35 години по-късно аз още съм тук. Гордостта ѝ е попречила да забележи че, 193 години след създаването си, "Вечерен стандарт" също е тук. Креативност е да си разрешиш да правиш грешки. Изкуство е да решиш кои от тях да запазиш. Скот Адамс
Колко естествена е играта на непрофесионалните актьори в мелгибсъновия "Апокалипто", и колко фалшива е играта на свръхпрофесионалистите Адам Драйвър и Бил Мъри в джимджармъшовия "Мъртвите не умират"! Колко изненадващо, но и логично, се появяват корабите на испанците на финала на "Апокалипто", и колко неуместна е появата на извънземния кораб в края на "Мъртвите не умират"!*
Обяснението: Това че нещото е произведено като изкуство не го прави изкуство, то трябва и да е проектирано като изкуство. По тази причина хора на изкуството са проектантите му: писателите, художниците, композиторите, диригентите и режисьорите. Ако трябва да направим аналогия с шаха, това са играчите - хората които движат фигурите. Останалите, колкото и да са ценни (сами по себе си или заради приноса си към общото дело), са просто пионки. Царе** или пешки***, на тях им трябват играчи**** за да им вдъхнат живот и да ги раздвижат. Първият закон на изкуството в едно равенство: Слаб играч + Силни фигури = Слаб шах _______________________________ * толкова, че дори актьорите от екрана се питат това имало ли го е в сценария ** актьори-суперзвезди *** осветители и гримьори **** сценаристи и режисьори Произведенията на изкуството създават правила, но правилата не създават произведения на изкуството. Казал го е Клод Дебюси. Какво бихме могли да добавим?
Красотата на изкуството е специална. Усещате ли липсата на симетрия в афоризма на Дебюси? По същия начин са несиметрични и творбите му; ако не вярвате, прослушайте ги отзад напред. Айнщайновата формула, станала символ на науката, е красива, но в нея няма и грам от горната красота. Тя е симетрична, защото "звучи" по същия начин дори когато я запишем така: ccm = E. Казват че една картина струва 1000 думи. Всъщност, казал го е Ибсен. Питам се защо е предпочел да го каже, вместо да го нарисува?
Според Чърчил успехът се състоял в това да преминаваш от провал към провал без да губиш ентусиазъм. Съвсем друго чувствал художникът Едуар Мане. Когато на 49-годишна възраст бил награден с ордена на Почетния легион, той споделил: "Някога това щеше да реши бъдещето ми, но сега е прекалено късно за да компенсира 20-те години на неуспехи и поражения".
Кое е Успехът: да не позволиш на калта на живота да полепне по теб или да бъдеш победен от калта, докато правиш по-чист и красив живота на другите? Чий живот е по-добра илюстрация на Успеха: този на Чърчил или този на Мане? През 1982 г. Ридли Скот направи шедьовъра Blade Runner по творбата на Филип К. Дик "Сънуват ли андроидите електрически овце". Действието на Blade Runner се развива през 2019 г. в дъждовния Лос Анджелис, пълен с: андроиди, дошли от външните колонии; летящи коли и какво ли още не.
Днес живеем в 2019 г., но от летящите коли и външните колонии няма и помен. Фантазьорите Дик и Скот "предвидиха" доста неща, които не се случиха, но не можаха да предвидят нещата, които се случиха. Например това, че вместо да гледат горящи бойни кораби край съзвездието Орион, андроидите се излежават на топло в джобовете ни. |
Categories
All
Archives
August 2023
|
RSS Feed
