|
"Деца или книги", казвали древните римляни когато искали да опишат идеята си за смислено изживян живот. Прави били като казвали какво, но мълчали относно колко.
Хилядолетия по-късно се появили братя Стругацки и казали нещата докрай: "Жената ражда веднъж на 9 месеца, а ние - творците - го правим всеки ден".
0 Comments
Гледам си брояча на блога за днес и що да видя: 0 посетители са прочели 6 страници. Невъзможно! Мисля, мисля и измислям това:
Толкова интересно пиша и писанията ми са толкова интелигентни, че са започнали взаимно да се четат. Просветителите от 19-и век, наричани днес Народни будители, бяха странни птици. Заемаха високоморални позиции, но ги защитаваха от нискоинтелектуални окопи. Искаха да дадат на народа образование, а не бяха образовани. Без да е учил каквото и да било, като изключим изучаването на християнски текстове по манастирите, Неофит Бозвели имал смелостта (т.е. наглостта) да преподава на децата в Свищов. Без самият той да е имал деца и без да е изучавал техниките на отглеждането им, монахът Бозвели имал смелостта (т.е. наглостта) с писанието си "Славяноболгарское детоводство" да учи цял народ как да отглежда децата си.
И за да не си помислите че имам нещо лично против Бозвели и сие, ще спомена че в по-новите времена учениците губеха време с четене на съчиненията на "просветителя" Тодор Живков - автор на 28 тома. А в най-новите времена: > един дребен "просветител" с прякор "Мистър 10%" заемаше поста на преподавател по "Изкуство на преговорите" в Новия брокерски университет, а > един "апостол" на просвещението, който не беше разбрал че по време на мандата му като шеф на Комисията за финансов обзор се случи фалит на нашенска банка, сега се подвизава като президент на висше училище за застраховане и аванси. Уж беше голям просветител Бозвели, а никой не казва кои са и с какво са известни просветените от него. Същото можем да кажем и за просветените от "бащата на просвещението" Живков. Убеден съм че никога няма да разберем как точно Мистър 10% е просвещавал непросветените си студенти, а още по-малко - кои са техните имена. ___________________________________ Забележка: имената на някои действащи лица са променени за да не се познаят и засрамят. Защото, съгласно справедливия Принцип на баницата, трябва да се срамят не толкова псевдопросветителите, колкото тези които са се оставили да бъдат просвещавани от тях. Думата деривати произхожда от латинския, а на нашенски означава производни, т.е. неща, които се получават от, или се основават на, други неща. Обикновено дериватите са сложни неща за сложни хора и затова не всеки знае какво са например финансовите деривати. Нито пък може да се сдобие с тях, защото те не се търгуват в кварталния магазин, отделно че струват скъпо. Но ... сякаш за да няма дискриминация, съществуват и прости и евтини деривати за простите и бедните, т.е. за тези, които един български интелектуалец и политик нарече дебили, а те му се разсърдиха сякаш не са.
За Ботев е чувал всеки от нас. Знаем го като "цар" на българската поезия, но не знаем че е станал такъв само с няколко десетки стихотворения. Причината: чели сме какво ли не за него, само за да си спестим труда да прочетем всичките му стихотворения. Простите хора не четат писаното от Ботев, те предпочитат писаното относно Ботев - литература която ще наречем Дериват от първа степен или Д1. Но не спират дотам. Те, подобно на останалите, еволюират. В зряла възраст четат за дъщерята на Ботев (Д2), за речта й Х пред събранието У (Д3). И накрая, в презряла възраст, четат за мистификациите около речта й (Д4). Без да разбират че колкото по-висока е степента на един дериват, толкова по-ниска е стойността му и толкова по-малко си заслужава четенето. Само да не си помислите че апелирам ежедневно да четете стиховете на Ботев! Не, на този свят има и други поети, както и други неща освен поезия. На Пешо Келешо умря баба му и му завеща семейната книга с умни мисли. Ако трябва да сме точни, първо му я завеща и тогава умря.
Пешо не беше любител на четенето, но от уважение към баба си се зачете. Имаше една мисъл от Одри Хепбърн: "Всичко което научих, го научих от филмите". Я па тая патка, рече си Пешо, никой не я знае коя е, сигурно не е научила много. Сети се Пешо за едно време. Дядо му беше комунист и всичко що беше научил, го беше научил от "Работническо дело". Баща му беше безпартиен и всичко що беше научил, го беше научил от кръстословиците на "Поглед", че в "Работническо дело" кръстословици нямаше. Ей, ама колко неща знаеше татко му, а! Американска кинозвезда? Мерилин Монро. Метална сол на висши мастни киселини? Сапун. Продължи да чете Пешо книгата на баба си и стигна до мисълта на анонимен автор: "Ако отидеш на гости на някого и видиш че в къщата му няма книги, то недей да правиш секс с него!" Ей, ама колко неща е знаел дедето, без да е чел книги! Ако не беше взел това стратегическо решение от всички баби на село да избере тази с книгата, как щяха да се пръкнат двамата умници: татко му и той самият? Футуристът Ричард Уотсън е написал 5 книги за бъдещето. В една от тях - "Умовете на бъдещето (Future Minds)" - той казва следното:
... формалната интелигентност може да има много малко общо с оригиналното мислене. Когато става дума за изобретателство и предприемачество, очите видели свят и способността да се учудваме могат да ни отведат по-далече от формалното образование ... Не знам какви ще са умовете на бъдещето, но умовете на настоящето за мен са като прочетен вестник: обикновени и безинтересни, поради неспособността си да произведат една-едничка мисъл която хем да е малко по-длъжка, хем да е вярна (т.е. хем да е логична, хем да не е основана на грешни допускания). Забелязахте ли как, въпреки че много добре прави разликата "формална интелигентност - оригинално мислене", Уотсън е сляп за разликата "формална интелигентност - формално образование"? Елементарно е, Уотсън, формалната интелигентност се мери с IQ, а формалното образование - с броя и вида на дипломите. Казано накратко: Трите елемента на "светата" троица {формална интелигентност, оригинално мислене, формално образование} са такива че между всеки два от тях има много малко общо. Че нали ако имаше много общо, то почти всеки интелигент щеше да е изобретател, а почти всеки изобретател - професор. Да, ама едни очи видели свят знаят че това съвсем не е така: интелигентите са предостатъчно, професорите - не чак толкова, а изобретателите са съвсем малко. Чудя се защо, от всичките 20 различни доказателства, създателите на статията "Ойлерова характеристика" в Уикипедия са избрали любимото ми доказателство (дело на Коши, от 1811 г.). Мисля, мисля и не мога да измисля нищо по-добро от това:
Мотото "Красотата е в очите на наблюдателя" е оправданието на занаятчията. Изкуството на твореца разкрасява гледката на много наблюдатели, без значение дали гледат "отдолу" или "отвисоко". P.S. 03.06.2020 Две години по-късно, откривам същия извод направен от Марио Варгас Льоса в книгата A Writer's Reality: От гледна точка на културата, най-красивите моменти в цивилизацията са се случвали когато границите раделящи популярната и креативната литература са изчезвали и литературата се е превръщала в две неща едновременно: нещо което обогатява цялата публика без значение от манталитет, знание и образование, и което същевременно е креативно, артистично и популярно. Дикенс, Юго и Дюма са изключително успешни примери ... Има различни начини за опознаване на света:
> можеш да посетиш мястото Х или човека Y, т.е. да видиш света лично; > можеш да прочетеш за света; > можеш да измислиш света сам. Бизнеса с посещенията съм го приключил отдавна. Чета ежедневно, но само по теми които ме интересуват. Затова ми остават много възможности за измисляне. Преди 6-7 години във връзка с желанието ми да разкрия несъстоятелността на популярен проблем* от Теорията на игрите измислих Острова на далтонистите. Преди седмица видях че имало такива острови, даже си купих книга от Оливър Сакс за тях. Природата ме е пощадила в "цветово отношение", и аз не само че не съм далтонист, ами съм синестет, възприемайки цветове както през очите, така и през ушите. Точно преди една година разсъждавах за далтонистите и синестетите и измислих "далтониста-синестет". А днес, чета в книга от Рамачандран че такива хора наистина имало. Затова е този блог - да си записвам нещата които измислям. Правя го, ама с едно наум: повечето измислени от мен неща някой друг вече ги е измислил или открил. _______________________________________ * проблемът се нарича "Загадка със синеоки островитяни" и вълнува най-светлите умове на човечеството, вкл. и ум номер 1 (виж блога му) Преди около 2 седмици се навършиха 30 години от създаването на програмния език Wolfram, яйцето от което се излюпиха две прекрасни птици: системата за компютърна алгебра Wolfram Mathematica и изчисляващата търсачка Wolfram Alpha. Малко след 30-ия рожден ден на езика чета "Физика на тъгата" от Георги Господинов. Авторът се пита кое е било в началото и си отговаря: не е било яйцето, нито кокошката, нито словото. Взема бележника си и започва да изброява подходящи кандидати: хляба, ябълките, четката за зъби, меда ... Поглежда какво е написал и открива: В началото бе списъкът.
Не знам какво означава това за писателя, но то звучи със собствена мелодия в главата ми: четирите думи прекрасно описват философията на добрия стар Wolfram. Дори създателите не можаха да бъдат толкова кратки и категорични когато написаха "Списъците са в сърцевината на езика Wolfram". Или когато им се налагаше да пишат езотерично звучащи текстове от сорта на "Списъците, сравнени с мултидименсионалните масиви, са нещо значително по-генерално, поради това че подсписъците на първите не са длъжни да са със същите дименсии". В началото езикът нямаше име. Получи го (заедно с герб) като подарък за 25-ия си рожден ден. А сега, за 30-ия, като един истински благородник си има и девиз: "В началото бе списъкът." Какво се случва с имената след като "собствениците" им умрат? Стават ли "свободни"? Продължават ли да означават нещо или се разпадат на прах като бившите си тела? Това се пита Георги Господинов във "Физика на тъгата".
Не, имената не спират да означават. Просто защото никога не са започвали. Имената са произволни съвкупности от звуци. Има и втора произволност: с едно и също име кръщаваме коренно различни хора. Един математик би казал че няма функционална връзка между името и човека, защото на едно и също име съответстват различни хора. Математика на тъгата, част първа. Дори и най-личното име, първото в азбуката и личната хронология, не означава нищо. Сетихте се: аз, буки, веди ... АЗ означава едно когато го чуем от Гошо Писателя, друго - когато го каже Гошо Пияндето и трето - когато го изрече Гошо Космонавта. Още по лошо, АЗ-ът на малкия Гошко Г. от 1978-а не е АЗ-а на Георги Г. от 1987-а, точно така както и атомите им не са същите*. Какво несъответствие: името е константа, а АЗ-ът е променлива. Математика на тъгата, част втора. Името не се разпада на прах със смъртта на човека. То е било прах винаги. Прах от звуци, полепнал по тялото на новороденото, който смъртта ще отмие от тялото на един съвсем различен човек. Името няма значение. От значение е имало ли е смисъл правеното от теб докато си бил скрит зад безсмисленото си име? Твърде вероятно e Онзи отгоре да изчисли че делата ти не са имали смисъл и да откъсне страницата на историята, съдържаща името ти. Математика на тъгата, част трета. _____________________ * умните глави казват че атомите в човешкото тяло се подменяли изцяло на всеки 7 години Преди много години, в една далечна галактика ... ни учеха че перото било по-силно от сабята. Пълни глупости! "Перото е по-силно от сабята само ако сабята е много малка, а перото - много остро", казваше Тери Пратчет.
Тежката сабя е трудна за носене и вдигане. Вдигаш я само когато имаш сериозен проблем. Но щом я вдигнеш и развъртиш, всички разбират че няма шега. Леката сабя се вдига лесно, но това увеличава вероятността да я използваш за решаване на дребни спорове. Да не говорим че след схватката врагът може да оцелее и след години да те изненада в гръб. Тежкото перо тръгва трудно, само когато имаш нещо сериозно за казване, но тръгне ли - не може да се спре. Ражда се роман, понякога многотомен. Лекото перо е винаги готово: днес за афоризъм, утре за стих, вдругиден за разказ. Затова му излиза име на "лековато" перо. Вярно е че лекото перо роман не може да напише*, но е вярно и друго: тежките пера могат да пишат само романи. Как ли щеше да обясни Стивън Кинг един свой роман (да не кажем цялото си творчество) в едно изречение? Не би го направил, било защото не е свикнал да се ограничава, било защото не би се справил. За тази цел е необходимо леко перо в ръцете на критик или недобронамерен колега, който да каже: "... поредната низина в процеса на затъпяване на американския културен живот".** Моето перо е леко, може би защото и аз съм такъв. Затова ще завърша с една апология на леките пера. Когато жената на Айнщайн чула че се строи нов телескоп за милиони долари, с помощта на който щели да бъдат направени не-знам-си-какви открития, тя се изсмяла и родила следната мъдрост: "Моят мъж прави тези неща на гърба на пощенски плик". Накратко: С 10 думи можеш да поразиш целта по-точно, отколкото с 10 тома. Айнщайн стана нобелов лауреат със статия от 16 страници, а не с многотомник. _____________________________________ * но може да напълни томове с афоризми (каквото бе перото на Николас Гомес Давила) ** според йейлския професор Харълд Блуум; ако трябва да сме точни това се отнася не до Кинг и творчеството му, а до награждаването му с годишната награда на US National Book Foundation за 2003 г. Притесняват се че собствеността на вестниците била силно концентрирана в ръцете на един голям човек, а не намират нищо притеснително във факта че почти всички вестници пишат за едно и също по един и същи начин. Така е открай време, да си спомним "Работническо дело", "Отечествен фронт" и "Земеделско знаме" (тогава човекът беше в предучилищна възраст) или "Труд" и "24 часа" (тогава беше ученик и се интересуваше от ученички, а не от вестници). Така че вината не е в големия човек, а в дребните вестници.
Издателят и разпространителят имат някакво значение, но по-важни са писачите и читателите. Затова знаем кой е авторът на "Война и мир", но не и кои са първият й издател и книжарят, продал първата бройка. Издателят и разпространителят стават важни само когато писачите и читателите са дребни. О, колко дребен трябва да си, за да може от всички възможни и налични хора точно този човек да ти изглежда голям човек! Китайците са на единия полюс – това как се пише няма нищо общо с това как се чете. На мандарин и кантонски написаното е едно, а прочетеното – съвсем различно. Защо е така, ли? Заради император Кин Ши Хуан, който с цел да обедини в една държава новозавзетите царства, въвел единна писменост за поданиците си, говорещи на различни езици. А защо не уеднаквил и езиците им? Защото това е много по-трудно, дори за един император. Смяната на азбуката е къде-къде по-лесна: за няколко години българите преминаха от глаголица на кирилица; трябваше им само да обучат няколкостотин писари и свещеници.
Англичаните са на Екватора: пише се едно, чете се друго, но разстоянието между двете не е голямо. Въпреки това, те (а и не само те) са склонни да се присмиват на тази характеристика на писмото си. Присмехулници-англичани, сред които Джордж Бърнард Шоу, основателно предлагали думата fish (фиш) да се чете като ghoti (гоути). Без да се замислим, бихме сложили българите на другия полюс: както се пише, така се и чете. Да, ама не е точно така: може и да четем както пишем, но не пишем както говорим (и следователно, не четем както говорим). Което ще илюстрирам със следната история. Мой приятел отишъл на пазара и не могъл да разбере надписа на щанд, където стоката била свършила. На табелката пишело: „Зиели“. Попитал жената какво продава, не разбрал, но се сетил да я попита откъде е. Казала му че е от Чирпан или нещо подобно, и той разбрал: зиели означавало зеле. Такива ми ти работи, драги ми Уотсън: чуването, писането и четенето са относителни. На 50 км на запад от София зелето е зелье, а на 150 км на изток е зиели. Следователно, възможно е да се чете така както се пише и да се пише така както се говори, но само ако държавата е много малка. Този блог съм го кръстил МИСЛандия, защото тук намират място част от разМИСЛите ми. Мисля за него като за мой собствен остров (mISLANDia). В цветово отношение прилича на мИСЛАНДИЯ заради синьото (морето), сивото (небето) и бялото (гейзерите и ледниците). Иначе блогът е черен като исландска нощ: моя колежка веднъж сподели че нещата й харесвали, ама не искала да ги чете защото от тях й причернявало. Ето на това казвам сериозен читател: човек със сериозно отношение ако не към писача, то поне към текста.
И аз бях сериозен читател като млад и в един момент се зарекох да не чета повече неща, писани от Достоевски, понеже ми причерняваше от тях. Дали му е причернявало на Достоевски от писането? Съмнявам се. Ако му причерняваше, той щеше да се откаже от нещо (я от писането, я от цивилизацията, я от живота), а той не го направи: умря на 60 г. от естествена смърт, а докато беше жив се отдаваше на хазарт и извънбрачни приключения. Такива са творците, използват черното и другите мрачни цветове не за да си тровят живота, както и този на потребителя, а за печелене на пари или за да не се налага да си напъват въображението (вместо това те просто копират от живота). Да, но с тези подходи научиха потребителите да не ги приемат насериозно. Това че музикантите от Kansas пеят че "ние сме прах, разнясян от вятъра" не означава че си вярват, иначе нямаше да искат по $2000 за най-добрите места на коцерта в Riverwind Casino на 29 юни. А ако зрителят беше сериозен и вярваше че твърденията на Kansas се отнасят както за него, така и за тях, той никога нямаше да им даде толкова пари. Е, как да завърша, освен черно: Изкуството стана начин за правене на сериозни пари от несериозни почитатели, посредством разказване на приказки, в които никой не вярва. А нима при религията, политиката и рекламата нещата са по-различни? Древните римляни описвали идеята си за смислено изживян живот с четири думи: "Или деца, или книги". Били максималисти и имали предвид следното: за да признаят живота ти за смислен, трябва да създадеш дете или да напишеш книга.
Гледайки продукцията на доста съвременници, покриващи благородните древноримски критерии, си мисля че и в отношението на крайните минималисти има резон: трябва да сме благодарни на много "автори" за децата, които не са създали и за книгите, които не са написали. ... аз пиша бавно, основно защото не спирам докато не кажа колкото е възможно повече с колкото е възможно по-малко думи. Да пишеш кратко отнема повече време от това да пишеш дълго. Карл Фридрих Гаус
Преди 100-150 години клозетът, тогава наричан "нужник", обитаваше житейската периферия на българина както географски (вън от дома), така и културно (вън от мислите). Днес това не е така. Новодомците започват да градят дома си започвайки от клозета, същото правят и писателите, но с кариерата си.
Лицето на съвременната българска литература е Георги Господинов. В основата на писателската му кариера е "Естествен роман", а в основата на романа му естествено е ... клозетът. В основата на кариерата на Захари Карабашлиев, друг популярен нашенски автор, е романът "18% сиво", където най-забавните моменти от пътешествието на героя из Америка са свързани с немити вишни и ... клозет, какво друго. Началото на кариерата на литературната ни суперзвезда Алек Попов поставя романът "Мисия Лондон", където нашенският воден клозет също заема достойно място (понеже бил изпреварил европейския с 600 години). Един критик със слабост към фройдизма би казал че съвременните ни автори, а оттам и литература, са недорасли, понеже се намират в ранния анален стадий на развитието си, със съответните клозетни фиксации. Днешните ни автори, подобно на Бай Ганьо от близкото минало, са нашите културни дипломати, понеже представят българската култура зад граница. Презираме Ганьо заради "фокусите" що вадеше от балканската си торба, а се радваме на клозетните миризми, изпускани от т(в)орбите на внуците му. Един критик със слабост към логиката би нарекъл подобно отношение парадоксално. Докато учените се опитват да компресират тайните на Вселената в няколко символа*, хуманитаристите се опитват да скрият тривиалността си зад големи обеми. За тях обемът е ценност, а липсата му - недостатък. Когато младият Умберто Еко пишел дисертацията си, той си изградил пренебрежително отношение към Франческо Биондолило, защото последният се бил опитал да изрази подточка от естетиката на Тома Аквински само с 18 реда.
За такова "важно" нещо и 300 страници не стигат; доказва го обемът на дисертацията на Еко, която преработена в книга е с обем 302 страници. Същевременно, дисертациите на Курт Гьодел и Джон "Красивият ум" Наш бяха дълги 23, съответно 26, страници. А Айнщайн получи Нобелова награда заради статия от 16 страници. Е, как да завърша, освен така: За хуманитариста обемът на творбата е това, което е скъпата кола за ... ловеца с късата пушка. ____________________________________ * спомняте ли си E=mcc Децата у нас четели по-добре от връстниците си в САЩ и Германия. Прекрасно, само дето четенето е като правенето на зехтин. Химическата технология извлича по-добре зехтина от маслините в сравнение със студеното пресоване, но ... ох, какъв парадокс ... химически полученият зехтин е по-лош от студено-пресования. Заради което е по-евтин.
Ако мисълта ми изглежда усукана, ще я изправя: не е важно само колко добре четеш, но и какво имаш на разположение за четене. Вземете за сравнение български и американски учебници по счетоводство. От американския можеш да научиш почти всичко за счетоводството, от българския - само две неща: а) колко не разбира от счетоводство авторът, и б) колко неспособен е да предаде на студента дори това, което разбира. Вчера написах един текст със заглавие "Самота". Докато съм писал за самотата, други хора отбелязали посмъртно рождения ден на Кристиан Таков. Имах смътна идея кой е бил той, но научавайки че е имал блог, се зачетох в писанията му. И открих бисери - неща, които бих написал и аз, само да можех. По-малко самотен съм, имало е доскоро още един човек мислил и писал за: смешното, нелогичното, симетричното, езика, неграмотността, народните будители.
Записвам си някои негови мисли (от първия му блог-пост): ... грамотен е не този, който знае логаритмичната таблица наизуст, а който умее да я ползва. Грамотен е не онзи, който знае наизуст закона (който със сигурност вече е изменен), не дори който знае, че въобще такъв закон има, а онзи, който подозира, че не може да няма такъв закон и знае, къде да търси, къде да намери и как да разтълкува този закон. Грамотен е не оня, който е изгледал всички театрални постановки в последните 46 сезона, а онзи, който знае, как да се ориентира, за да не гледа бози. Примерите са достатъчни. Когато знанието е малко, то е като чаша вода. И се пие. Когато е много, то е като океан. Той не се пие. В него се плува. Приключавам със собствена мисъл за самотата и относителността: Самотата на грамотния е относителна. Как да си самотен когато имаш толкова океани, в които можеш да плуваш и да срещаш всякакви плувци. Удивително е как едни малоумници лекомислено оставят посоката на живота им да се определя от други малоумници. В групата на първите слагам малоумниците изобщо, в групата на вторите - високотехнологичните малоумници.
Инженери от Интел с гордост обяснили на Томас Фридман*, един от пророците на свързания и плосък свят, защо компютърната индустрия превъзхожда автомобилната: ако автомобилите се развиваха с темповете на компютрите, то днешните коли щяха да траят десетилетия и да бъдат карани с един резервоар бензин за целия им живот. Всички мозъчни гънки на инженерите сякаш са били заети с мислене за компютри, та затова не са се сетили колко би струвал един галон бензин, ако пазарът на бензин беше толкова ограничен. Един икономист би казал че цената му щеше да е много по-висока, което означава че много малко хора биха използвали автомобили. И най-важното, в обяснението на високотехнологичните интелски инженери прозира нискотехнологичното им въображение. Елементарно, драги ми инженери, високотехнологичният автомобил ще бъде като компютъра, т.е. изобщо няма да използва бензин! ____________________________________ * Thank you for being late, Penguin Books, 2017, pp 38-39 Днес, докато закусвам, ми хрумва че зевгмата (за която вече съм писал) е човешки аналог на "компютърната" функция Map. Моята дефиниция за зевгма е: "Фигура на речта, при която действието се изнася извън скоби за да се отнесе към няколко, често нееднородни, предмети или явления, които остават в скобите". С пример от творчеството на Михаил Вешим: "Кметът хвана пушката и гората".
Функцията от по-висок ред Мар, позната на всеки любител на функционалното програмиране, прилага друга функция към елементите на даден списък. На езика Wolfram, човешкото Повдигни на квадрат елементите на списъка {1, 2, 3, 4, ApplePie} се превежда така Map[#^2 &, {1, 2, 3, 4, ApplePie}] и при изпълнението си води до резултата {1, 4, 9, 16, ApplePie^2} Не става ли дума за едно и също? Зевгмата е функция от по-висок ред, приемаща за аргументи функцията Действие и някакъв Списък, т.е.: Зевгма[x_Действие, y_Списък]:= Изпълни х върху елементите на y "Имам ли избор, предпочитам да кажа нещо приблизително вярно за важното, отколкото нещо абсолютно вярно за маловажното", казва незнаен мислител. Има нещо разумно в казаното, и все пак ... докато важността е в очите на наблюдателя (зависейки от приоритетите му), то истинността не се нуждае от наблюдател: дори човечеството да изчезне като дъга след пролетен дъжд, това няма да направи Питагоровата теорема невярна.
Пал Ердьош мразел старостта и студеното време. Затова му харесвало че на английски и немски думите звучат сходно: old/cold и alt/kalt. В никой от другите езици, които знаел, не било така.
И на български двете думи звучат сходно, просто сходството е в началото, а не в края: СТуден/СТар. Редовно ми хрумват разни неща, сега това са въпросите: 1. Защо смятаме че се римуват единствено думи/фрази, които завършват еднакво? 2. Не може ли римите и поезията да са обратни, т.е. да се търси сходство в началото на думите и фразите? Ето едно хайку, тройно-римувано с "обратна рима": Студен декември. Старци пиянстват навръх Стефановден. Оправдавайки сложния си и пространен начин на писане, учени-хронобиолози заявяват: "Компресирането е враг на истината". Звучи парадоксално: хем компресирано, хем претендира за истинност.
|
Categories
All
Archives
July 2020
|
RSS Feed
