|
We come from the land where palms tall grow
Where the midnight wind makes hot dunes flow The power of Allah Will drive our rafts to new land To work all week, to earn and buy Europe, we are coming
0 Comments
След като разкрихме тайните:
Ако се питате музика е ли е произведението на Джон Кейдж, озаглавено 4'33'', ще споделя че вие бихте могли да го изпълните ПОНЕ ТОЛКОВА артистично, без да сте сте музикант/ка. Изводът: С думите трябва да се внимава. Представете си че Гошо Тъпото реши че 4'33'' е не тишина или музика, а математика. Той би могъл да изчисли косинус от 4'33'', но това би било СЪЩО ТОЛКОВА безсмислено. Казват му Гошо Тъпото, защото е зле с паметта. А тя, казват, била в основата на интелигентността.
Гошо е слушал любимата си песен "Листа" стотици пъти. И въпреки това не може да запомни текста ѝ. Чуди се защо. Дали е заради слабата памет или е заради нещо друго? Замисля се. Тук е време да направим лирическо отклонение и да кажем две думи за интелигентността на Гошо. Той може и да не помни, но с мисленето всичко му е наред, защото се старае на база на минимално запомненото да стигне до максимално важни и дълбоки изводи. Важни и дълбоки ако не за другите, то поне за него. Това прави и сега. Не е заради паметта ми, а е заради текста, казва си. Вместо да правят това което правят колегите им, т.е. да повтарят едни и същи куплети ad nauseam, музикантите са решили да пеят истинска поезия, написана за четене. Логиката на текста изключва повторенията и те са го осъзнали. Затова песента им е кратка, но въздействаща. Вярно че е по-трудна за запомняне, но когато става дума за изкуство това е плюс. Може би затова съм слушал песента стотици пъти, без да ми омръзне. Ако се занимаваш с музика, и особено - с концерти, то шансът да повредиш главата си е голям. Който не вярва, да пита Лепа Брена и Крист Новоселич.
Откъде бих могъл да знам? Никога не съм интервюирал, нито пък съм мислил по темата. Но ... защо това трябва да ме спира? И така ...
Често интервюиращите са неподготвени и задават въпроси, които многократно са били задавани. Така досаждат на музиканта. Често интервюиращите показват втора слабост - карат интервюирания да се чувства свръхестествено, забравяйки че е човек. Така досаждат на публиката. Мисля че един добър въпрос би трябвало да стимулира интелектуално както интервюираните, така и публиката. Да не говорим че отговорът би могъл да ги научи на нови неща*. Например: Знаете ли за случаи, в които рок-музиканти пеят за други музиканти или поименно ги споменават в песните си? Имате ли примери за позитивно, неутрално и негативно отношение на пеещите към музикантите, за които се пее? _______________________________________________________________ * вкл. и на това че интервюираните са: а) незапознати с контекста в който функционират, или б) са твърде опиянени/напушени, че да разсъждават за него След концерт, някаква почитателка попитала Луи Армстронг какво е джазът, а той отговорил: "Ако ти се налага да питаш какво е джазът, ти никога няма да разбереш." Как да го разтълкуваме?
Дамата сигурно е била с висока словесна интелигентност. След като два часа е слушала блестящите и простички импровизации на Армстронг, тя е очаквала от него блестяща и проста дефиниция на джаза и се е изненадала от отговора му. Не се е сещала че неговата интелигентност е музикална, а не словесна, поради което той не е бил способен да даде такава дефиниция. Езикът на днешните хора не е този на вчерашните. Уж могат да си говорят един с друг, а не се разбират. Вчерашният Илия наричаше "ритъм енд блус" музика базирана на блуса, която беше забързана, енергична и в 4/4 (а не в 6/8). Днешният Илия използва съкращението "аренби", но то се отнася за нещо съвсем друго.
Ако решим да изпуснем ритъма и да говорим за блус ... Джими Пейдж и Робърт Плант може много да са уважавали (на думи) Робърт Джонсън, но той не би нарекъл музиката им с думата "блус". Да зарежем музиката и да поговорим за креативността изобщо. Ние, едновремешните, говорехме за креативността и рекреативността като за съзидателност (творчество) и пресъздаване (изпълнение на творчество). Първото се отнасяше до композитора и художника, второто - до музиканта и печатаря. А днешните Илийчовци смятат думите "рекреация" и "рекреативност" за думи отнасящи се до ... почивките, моля ви се! Сигурно смятат че потенето на плажа е също толкова рекреативно, колкото потенето на Робърт Плант на сцената (или на Марлон Брандо - на снимачната площадка). Вчера писах как ФСБ получили бизнеса, а оттам и името си, от чичото на лидера си, който (чичото) бил директор в монополиста "Балкантон". Е, ама поне можеха да свирят, ще кажете, при това по-добре от другите. Ще се съглася и ще призная че за мен един от двата най-добри полифонични момента в рок-музиката е финалът на песента им "Безсъница". НО ... щом говорим за ФСБ, винаги има няколко НО:
1. текстът на "Безсъница" е собственост на съпругата на лидера на ФСБ, а 2. полифонията ... можем ли да сме сигурни че е тяхна, а не (подобно на "Грами-наградата им") собственост на някой друг? Чичото, племенникът, съпругата? Досущ като при мафията ... бизнесът не трябва да излиза вън от семейството. По тази причина навремето от ФСБ отпадна един от най-добрите БГ-барабанисти - Петър Славов (Пъпеша). За да влезе на негово място друг човек от семейството. Мит 1. По времето на социализма "Държавна сигурност" колеше и бесеше.
Държавна сигурност беше оръдие на БКП, БКП - оръдие на политбюрото на ЦК на БКП, а политбюрото - оръдие на Тодор Живков. За оръдията от ниското ниво барута не стигаше и затова те мълчаха. Събираха информация и я предоставяха на висшестоящите, след което изпълняваха нарежданията им, но нямаха инициатива (че им беше забранено). Това ясно се вижда от докладите им. Ще се фокусирам върху музиката. Тук може да се прочете доклад, специално посветен на Тончо Русев, който показва че ДС е била наясно как и с чия помощ Тончо е овладял българската поп- музика (радио, телевизия, класации, концерти в България и чужбина, и издаване на албуми). Като куриоз, ще обърна внимание как за студийна група на "Балкантон" е назначена групата на племенника на директор в "Балкантон", който директор бил един от хората на Русев в звукозаписния монополист. Групата станала "лицето" на българската музика, без да е имала и един концерт. За нея се внасяли безмитно и безплатно инструменти и апаратура. Сещате се, племенникът се казвал Румен, а дедите му били бояджии. Тончо не обичал всички рок-групи. Пречел на "Щурците" и "Сигнал" да излизат в чужбина, защото не искали да записват негови песни. ФСБ излизали, нали били наши хора. ДС е знаела всичко за Тончо Русев, но той просперирал въпреки това ... защото бил толериран от някой висш партиен кадър (кой е бил той ДС не знаела или се правела че не знае). Върху доклада на ДС за Тончо никой не поставил параф "Да му се разгони фамилията" и Тончо си разигравал коня, включително като представял италиански хитове за свои. ФСБ се учели от него, та затуй и те опитали (с "Пак ще се срещнем след 10 години"), ама ги разкрили. След падането на БКП, вече нямаше кой да контролира ДС и тя ... излезе извън контрол. Генералите започнаха да използват събираната с десетилетия информация и ... подобно на алхимици я превърнаха в злато. И като стана дума за злато ... Мит 2. Златният, т.е. най-успешният и чист, български бизнес бил ИТ-бизнесът, защото БКП и ДС не го разбирали и пропуснали шанса да участват в него. Това била причината разни неизвестни, но умни, деца да открият "топлата вода" и да я продават по света. Тук няма да влизаме в детайли. Само ще споменем бившата фирма на настоящия кмет на София, снесена и измътена от бивши хора на ДС. А който има време, желание и познания по английски, той може да навлезе в детайлите, прочитайки това интересно издание на MIT. От него може лесно да се разбере че умните български деца не са открили "топлата вода". Тя е била подгрявана за тях в продължение на десетилетия от хиляди български труженици и учени глави, за което са били изхарчени милиарди. На хората им е трудно да убиват, но понякога се налага. Тогава повечето се правят на убийци. След "виетнамската" война, американски аналитици изчислили че на един убит виетнамец се падали по 50 000 изстреляни американски куршума. Ясно е че повечето куршуми съзнателно са били насочвани в грешни посоки.
Аналитиците сякаш нямат интерес да се запитат къде са тези, чиито куршуми отиват "на вятъра". Не ми е трудно да намеря отговор: доста от тях са били откарвани в лазаретите или вкъщи (в оловни ковчези). Излиза че, по един парадоксален начин, философията "Не убивай!" е вземала жертви - сред философите, които са я практикували. Странно е, но и съвременниците правят подобни неща, просто инструментите са други. И като казахме "инструментите" ... да вземем за пример рок-музиката. В някои стилове се "изстрелват" хиляди ноти в минута* или десетки хиляди ноти в песен**, но и там целта (да се създаде нещо смислено и красиво) се пропуска прекалено често. Пропускайки целта, по един парадоксален начин, авторите се "самоубиват", убивайки творбите си и доста от почитателите си (тези които не бъркат количеството с качество). ____________________________________________________________ * в бързите разновидности на хеви-метъла ** в прогресивния рок, с неговите 15-минутни песни На сцената креативността се възприема субективно, в спалнята - обективно. Да сте чули за спални приключения на някоя рок-звезда, при които тя си е палила, или забивала нож в, инструмента?
Замяната е болезнена. Заменят те ... я уволнение, я развод ... след което виждаш какво чучело е заместникът и си казваш: "За такъв ли са ме вземали и мен?" Сигурно това си е мислил виртуозният барабанист Карл Палмър, когато колегите му от ELP го замениха със "силовак-тупанджията" Кози Пауъл.
Ако сте се заслушвали в песента Peel me a grape, то не може да сте пропуснали поетичното "Polar bear rug me, don't bug me". За какво си рекохте че става дума?
Ако смятате че лирическата героиня е искала да я ръгат на килим от полярна мечка, то вие сте за "Младост". Ако смятате че тя е искала да ѝ купят килим от полярна мечка, то вие сте за Центъра. Ако смятате че е искала да я завият с кожа от полярна мечка и да я оставят на мира, та да поспи на спокойствие, то вие сте за "Орландовци". Който разбрал, разбрал! Рок-бас-динозавър го напънал алцхаймерът и решил да издаде автобиография, в която написал: "Всъщност, няма най-добър китарист или барабанист. Всичко зависи от жанра и е напълно субективно." Е, и това ако не е анти-логика! Как така хем ВСИЧКО зависи от жанра, хем е НАПЪЛНО субективно?
Написал и как негов колега, още по-известен китарен динозавър, решил да украси една от песните им с гайда. Купил гайдата, занесъл я в студиото и ... установил че не може да я надуе. Пробвал дори с прахосмукачка и ... пак не могъл. Как не се е сетил че прахоСМУКАЧКАта се нарича така защото не духа, а СМУЧЕ? - Да беше купил не прахосмукачка, а листовеячка - коментира Гошо Тъпото. - Ама, докато китарният "гений" се сети да я изключи, току-виж гайдата му се спукала. - Аз пък си мисля за друго - добавя Пешо Келешо. - Как никой от музикантите и продуцентите не се сети да спести мъките на китариста и да "синтезира" гайдата му със синтезатор? След горчивините от изминалата година, с изострения си усет усещам горчивото в следната музикална история:
Дейв Брубек става световно известен джазмен, и първият продал джаз-запис в тираж над 1 милион, с композицията "Take five". Само дето нейният автор не е Брубек, а Пол Дезмънд. Сигурно на Дезмънд му е нагарчало, когато са му казвали че е станал известен защото ... е свирил с Дейв Брубек. Синестет съм, защото виждам музиката цветно. Сигурно затова се изненадах, когато онзи ден прочетох че други я виждат вкусно. Днес си препрочитам старите писания и се подсещам че трети я виждат мръсно.
Всеки си има собствено виждане, ще кажете, а аз ще добавя: каквито хората, такива и вижданията им. Едни хора са цветни, други имат вкус, а трети са мръсни. За слушателите толкова, сега за творците ... Джанго Райнхард свиреше с 2 пръста на 6 струни и стана "Царят на джаз-китарата". Доста днешни китаристи свирят с по 4 пръста на 8- и 12-струнни китари, и въпреки това публиката остава безразлична. Елементарно, Уотсън, музиката се ражда в главата, другото е просто звукоизвличане. Екип от френски учени провел винен експеримент. На 54 професионални енолози били дадени по една чаша червено и бяло вино, след чиято дегустация те трябвало да ги опишат с думи. Нормално е субективното изживяване да е различно при различните субекти. Затова те описали вината с различни думи, но и в двата случая те гравитирали около цветовете, вкусовете и ароматите на съответните растения/вещества:
а) червено, кафяво и черно, и съответно касис, череша, сушена синя слива, шоколад, въглен, катран - в случая с червеното вино, и б) бледо и жълто, и съответно лимон, цитрус, бяла праскова и мед - в случая с бялото вино. Закачката била че виното било едно и също - бяло, просто в единия случай била добавена червена боя без вкус и миризма. Заключението от експеримента: когато решава какво опитва, човек (дори и да е професионалист) отдава предпочитание на визуалното (цвета) пред олфактивното (вкуса и аромата). Това съм го забелязал отдавна, без научни експерименти. Моят случай е особено интересен, защото някои от сетивата ми са объркани по природа - нали съм синестет. Това че принципно усещам музиката и в цветове съвсем не ме прави нечувствителен към цветовете на обложката на албума, която в някои случаи влияе на цветовото ми възприемане на музиката. Един от най-явните случаи е албумът на Били Кобам Spectrum. Признавам че обложката му не е нищо особено, но и че (специално за мен) тя успя да "оцвети" музиката. Подобна обложка от последния албум на Стивън Уилсън имаше нулев ефект върху мен. Послепис от 09.01.2024 г. Посъкратих текста, но не мога да не добавя какво научих днес: Били Кобам бил оказал голямо влияние върху Стивън Уилсън - с музиката (не с обложките) си. "Математиката е като нотирана музика. Важното е не да можеш да четеш музиката, а да можеш да я чуваш", казват авторите на филма "Опенхаймер" с устата на Нилс Бор. Добре са го казали. Преди близо 4 години аз го написах така:
Големите хора са (не читатели, т.е. потребители, а) производители, те първо чуват музиката и виждат зависимостите в главите си, и едва тогава ги записват - под формата на партитури и формули. Послепис от 24.01.2024 Не мога да не добавя това изречение, взето от началните страници на "Мостовете на Медисън": "Първо трябва да усетиш образите, думите идват след това." Преди цели 4 години ... как минава времето, а? ... се бях подиграл с Аце Къцев Вапцаров*, който използвал дипломата си от престижния Berklee College of Music за да пише музика за филмови трейлъри. Бедното ми въображение не предполагаше че има и по-голямо "падение": за стартовия звук на Уиндоус Виста са отговорни цели три имена, сред които е прочутият Робърт Фрип.
Чудя се как може един звук да има цели трима бащи, но този път вместо да си изсмуча отговора от пръстите, решавам да прочета в мрежата кой какъв е. Тримата били музиканти, композитори и продуценти. Тези три думички веднага индуктират в главата ми решението на задачата: единият е композирал звука, вторият (човекът от Майкрософт) го е продуцирал, а третият го е изсвирил. Запомнете го от мен: не са го направили безплатно, разходът е бил поет, наред с много подобни разходи, от невинните потребители, които се чудят защо плащат толкова много за софтуер. Накрая, малко научна фантастика. Представяте ли доволството на Робърт Фрип и компания, чиито банкови сметки** се пълнеха всеки път, когато се чуваше виста-звукът? Така те се оказаха в уникалната позиция да са: а) единствените хора, радващи се на рестартирането (волно или неволно) на Виста-та, и б) единствените хора, недоволни от замяната на Виста-та с Уиндоус 7. _______________________________________________________ * написах го така, за да се сетите кой е; всъщност, той не е Аце, а Асе (на английски), и не е Къцев, а Кръстев ** благодарение на авторското право 8-струнни басове. Китари с два грифа. Комплект барабани с две каси, два флоор-тома и десетки чинели. Редове клавиатури, разположение една върху друга. Вокалисти и бек-вокалистки. И всичкото това трябва да се вкара в една песен. Звуците от многото инструменти се натрупват един върху друг. Музиката се сгъстява и, вместо да се лее като шампанско, се точи като боза.
Припомням си историйка от автобиографията на Грег Лейк. Натрупал някаква начална популярност като певец и китарист, той постъпва като певец и басист в "Кинг Кримсън" и още в началото на първата репетиция барабанистът Майкъл Джайлс спира да свири и го пита: 1. защо свири на второ и четвърто слабо време, и 2. не му ли се струва че бас и малък барабан свирещи едновременно ще произведат "мазало"? Лейк е ужасно засрамен, променя свиренето си и това е една от многото причини дебютният албум на "Кинг Кримсън" да стане "шампанското" на прогресивния рок. Само с 4 басови струни, китара с един гриф, без бек-вокалистки, но с много музика. Послепис от 11.06.2024 г. Мазалото причинено от масовото използване на бас-барабан на второ и четвърто слабо време било една от причините Джордж Мартин да не хареса свиренето на Пийт Бест, поради което се наложило Бийтълс да го заменят с Ринго Стар. Вчера ми се наложи да цитирам Уинтън Марсалис, та се сетих как преди 40 години се "запознах" с него. В някакво нощно джаз-предаване представиха албума на Хърби Хенкок "Квартет". Там едно младо момче "открадна" шоуто на "големците" в джаза. Особено впечатление на синестетичния ми мозък направи светлият лунен звук на тромпета му, на фона на мрачното синьо-черно свирене на останалите.
Тридесетина години не се бях сещал за него, но в синьо-черните нощи Марсалис не е спал, а е свирил и композирал ... че да си заслужи всичките 9 награди "Грами" и 13 почетни доктората. Хвала! Прочетох една история как някаква група, без да разбере, написала песен по текстове, предназначени за две песни. Не разбрах поуката (мамка ти, хер Алцхаймер), но текстът ме стимулира интелектуално, та измъдрих това:
Музиката си прилича с метронома - залита ту в едната, ту в другата посока. Едната посока е усложняването: а) песен с два (или повече) текста; б) композиция от две (или повече) части; в) китара с два (или повече) грифа; г) бас-китара с 2 комплекта (т.е. 8) струни и т.н. Усложняването има и сенчеста страна, публиката започва да те разбира все по-трудно (мамка ти, господин поет-китарист). Започва и по-малко да те харесва, особено женската ѝ част. Затова някои предпочитат опростяването. Попитали саксофониста Лестър Йънг защо е сменил барабаните с тенор-саксофона, а той рекъл: "Много просто: докато разглобя и прибера барабаните след концерта, колегите вече са се омели с най-яките мацки!" Какво ще изберете:
а) да ви отрежат половин ухо или б) да ви извадят двете очи? Не, не е добро това начало, ще пробвам с друго ... Знаете че в доста семейства мъжете слушат жените си с половин ухо. А знаете ли че често така слушате и музиката? Не? Помъчете се да се сетите колко такта е дълъг българският химн и в каква тоналност е френският! Тук се крие магията на музиката, нея не я гледаме с логичните си и критични очи, а я слушаме с емоционалните си и неточни уши (за да не кажем с половин ухо). Поради което не обръщаме голямо внимание на глупавите текстове. И слава богу, иначе можеше да ни хрумне да забраним пеенето по текст, за да не проваля естетическото преживяване. Вероятно по същата причина в древния Египет са забранявали на занаятчиите да надписват продукцията си. Късен социализъм. Късна софийска вечер. Лъвов мост. Дирекция на Народната милиция. Граждани вървят към близката спирка и гледат как някакви дългокоси младежи, заключени зад централния вход на милицията, протягат ръце към тях и викат за помощ. Какво ли са направили тези деца, че са ги заключили тук? Дали не са ги били, дали ги държат тук гладни и жадни? Това си мислят гражданите, гледайки ужасено какво става зад вратата.
На какво ли се зверят тези минувачи, пита се дежурният милиционер в будката край входа. Зад него е стената на будката, а зад нея стената на сградата. По тази причина той гледа точно в обратната посока на гражданите и не може да види какво става зад входа на милицията. А какво става там, наистина? Рокаджиите, които досега са репетирали в мазето на сградата, са свършили репетицията. Сега те репетират друго - как да се правят на интересни пред публика. След малко идва рейсът и обира публиката. И като няма пред кого да се правят на интересни, на рокаджиите им писва и натискат звънеца. А дежурният милиционер от будката идва да им отвори вратата. Рок в мазето на милицията? Брей, какво авторско въображение, ще кажете. Въображение - друг път, ще отговоря, просто бях един от репетиращите. Q: Как се разбира че сцената е наклонена?
А: На барабаниста лигите му текат от едната страна на устата. |
Categories
All
Archives
December 2024
|
RSS Feed
