Може би сте чували за двата вида креативност:
а) креативността (с малко к) да правиш неща, които никога не си правил, и
б) Креативността (с голямо К) да правиш неща, които никой не е правил.

Ще се престоря на Креативен и ще ви кажа нещо, което не сте чували, защото сега го измислих:
Оригиналността си прилича на креативността по това че е два вида:
а) оригиналността (с малко о) да правиш нещата, както не ги е правил никой друг, и
б) Оригиналност (с голямо О) да правиш нещата така, както не си ги правил преди.

Ще демонстрирам асиметрията с пример. Ако сте запознати с Iron Maiden, то знаете че чуете ли тяхно изпълнение (дори и да е на друг автор), то веднага можете да ги разпознаете. Някои го наричат стил, но става въпрос за оригиналност - никой не свири като тях. Голямата Оригиналност, обаче, е в това да свириш различно от вчерашното си Аз. Вземете за пример Гери Мур! Какво общо има звученето му в "Adagio" с това във "Fire" с това в "The Dark Side of the Moog" с това в "Out in the Fields"?

Преди 2 седмици написах следното: 
ДАРА спечели Евровизия 2026, следвайки съвета ми - купи си чужди музика и текст.

Днес съм узрял да видя че това не е така. Истината е съвсем друга:
Чуждите текстописци, композитори и продуценти си купиха, чрез участието на ДАРА (и БНТ), правото песента им да спечели Евровизия 2026 от името на България.

Да припомним че продуцентите на K2ID Productions Limited (Кипър), преди да продуцират "българското" участие на Евровизия 2026, направиха същото:

• от името на Гърция през 2024 г. с любезното съдействие (ЛС) на норвежката Аманта Георгиади Тенфююр,
• от името на Кипър през 2023 г. с ЛС на австралийката Силиа Капсис,
• от името на Гърция през 2020 г. с ЛС на холандката Стефания.
• от името на Русия през 2019 и 2016 г. с ЛС на руснака Сергей Лазарев.

Да го напишем с няколко думи:
България продаде знамето си така, както вече го бяха направили Гърция, Кипър и Русия.

Вече съм писал за реификацията (виж тук и тук). Вече съм писал и за ДАРА (виж тук и тук). Сега осъзнавам че има какво да се каже и по двата въпроса едновременно. Но нека ... за читателите на които не им се цъка по хиперлинкове ... да започнем отначало.

Реификация наричаме природната ни склонност (често несъзнавана) да подменяме абстракции с обекти (предмети). Реификация е да смяташ простите числа за атоми, а математиката - за Вселена (когато казваш че простите числа са атомите, от които е изградена Вселената на математиката).

Но какво общо има това с ДАРА, ще запитате. Как какво? Сега в България има ДАРА-истерия. Някои даже се опитват да ни убедят че такава имало и по света - след спечелването на Евровизия 2026, Дара била в класацията Global 200 на "Билборд".

Съжалявам, драги ми смехурковци, но ДАРА не спечели Евровизията. Това го направи песента ѝ, и тя ... песента ... влезе в класацията на "Билборд" за популярни песни (а НЕ за популярни изпълнители). Всъщност, като пиша песента ѝ, имам предвид песента която тя изпя. Това диакритично ѝ предполага собственост, а тя ... както се разбра ... е гръцка, не българска. Изкачването на песента в класацията може и да е свързано с нарастване на популярността на певицата, но ще обогати предимно продуцента-издател.

Изводът накратко:
Българите неправилно поставиха знак за равенство между една абстракция (песента) и една реалност (певицата).

Някакви дихатели ... на казармен език - новобранци ... описват как ДАРА спечелила Евровизия 2026 заради това че владеела перфектно дихателния си апарат ... да пееш при този бесен танц било върховно постижение.

Ако се плъзнем по тази плоскост, то няма как да не стигнем до сюрреалистични сцени ... ДАРА в облечена в пълно химическо облекло плува, танцува и пее в басейн със сярна киселина с 60 килограмова мешка на гърба, докато се опитва да избяга от откосите на Картечаря Ханс. Това нямаше ли да е още по-върховно постижение?

Изводът:
Дихателите май са забравили че Евровизията е конкурс за песен, а не за танцьори или гмуркачи (т.е. за обема на белите дробове и контрола над тях).

Преди 4 години написах следния текст, озаглавен "Евровизия 2022 и Правилото на L'Hopital":

Който пее зло, не мисли.

Сещате ли се как наградената с Нобелова награда за мир Мария Корина Мачадо подари част от наградата си (медалът, но не и парите) на Доналд Тръмп? А знаете ли защо подаръкът бе опакован, от самата Мачадо, в мека материя и рамка? Елементарно, за да не се вижда името на Мачадо, гравирано по ръба на медала.

Сега става ли ви ясно защо ФСБ никога не поискаха наградата си от Хосе Фелисиано, който уж я бил получил от тяхно име  ... че комунистите, разбирате ли, не ги пуснали да отидат в Америка да си я получат лично? Елементарно, не са си я поискали, защото на предната част на всяка награда "Грами" е гравирано името на носителя. Защо им е на ФСБ награда с името на Фелисиано?

Има и друго ... да не би да си мислите че албумът на Хосе е бил записан в софийския "Балкантон"? Не, песните с участието на ФСБ* са записани в студиото Front Page Recorders, Коста Меса, Калифорния. Да се чуди човек на акъла на тези комунисти: пуснаха цялата група да записва (незнайно колко дълго) в Америка, но не пуснаха един от тях за два дни да отиде на Грами-церемонията и да получи наградата. Всъщност, ако тази глупаво скалъпена история говори за някакви дефицити на акъл, те се отнасят не до акъла на комунистите, а до акъла на митотворците на (от) ФСБ.

____________________________________________________________
* вкл. "Сиелито линдо", с която Фелисиано печели "Грами" за латино-поп изпълнение

Пихме по една ракия ... няколко пъти. Български хумор

Започна се с уж нещо невинно - барабанистите ускориха свиренето си двойно и така ... няколко пъти. Ако преди в един такт 4/4 бас-барабанът се чуваше 2 пъти (на силно време), сега е нормално той да се чува 16 пъти. Това с един бас-барабан (и крак) не се получава, затова барабаните станаха два.

Изразът "Use it or lоse it" се отнася и до бас-барабаните. От страх да не ги оставят неизползвани, барабанистите започнаха да прекаляват с тях; докараха я дотам, че тремолата и тройно-четворните форшлази на бас-барабаните станаха стандарт. Въпросът е: Какво (през това време) се случва с музиката? Ще отговорим в духа на народната мъдрост: Който няма глава има крака.

"Всичко от което се нуждаем е любов", пееше Джон Ленън, без да се сети че от това се нуждаят и зарязаните от него жена Синтия и син Джулиан. 

Сещам се за историята с AC/DC. Вече били достигнали световната слава, когато разбрали че на жаргон AC/DC означава "бисексуални". На тях името им харесало, когато го видели на гърба на някаква шевна машина.

Сещам се и за историята с "Джудас Прийст", които разбрали за хомосексуалността на фронтмена си с 25-годишно закъснение. Дотогава мислели късите му прически и кожените му фуражки за проява на лош вкус.

Можете ли да се сетите, кой през 1970 г. предложи на колегите си името Queen? Никой не разбрал какво има предвид Фреди. Започнали да се досещат много по-късно. Дори и самият Фреди с години не знаел какво е имал предвид. Когато през 1974 г. той споделил с годеницата си Мери Остин страховете си че е бисексуален, тя му отговорила: "Не, Фреди, аз мисля че си гей".

Една плутокрация води военни действия (без да е обявила война) срещу една теокрация и масите смятат че това е победа на ... демокрацията. Това може да се случи само при условие че нещо в образованието на масите не е наред. Всъщност, има ли полза от масовото образование?

Ще отида по-далеч, отговаряйки че в много от случаите представата ни за образованието (а не само за масовото образование) е погрешна. Да вземем за пример военното образование на инж. д-р генерал Х. Той е овладял:

• техническите аспекти на оръжията и тактическите аспекти на войната във военното училище,
• стратегическите аспекти на войната във военната академия, а
• политическите тънкости на войната в университета, получавайки степента "Доктор" в политическите науки.

Полезно ли е за някого (освен генерала) това знание? Съвсем не, войната е безполезна, грозна и разрушителна. Светът би бил по-добро място без военните училища и академии, и без дисциплината "политически науки". Това не означава че без тях война нямаше да има, но ... определено означава че тя щеше да се води не на научна основа, а така както се е водела и преди. Щеше да е кървава, но не и толкова опустошителна.

Ако си мислите че имам предвид само военното образование, много се лъжете. Спомням си единственият образователен съвет, който ми даде моят татко - "бански" доктор по химия: "Каквото и да правиш, недей да следваш химия!" Спомням си и съвета на един професор по ударни инструменти: "Не ти трябва тази среда; ние, музикантите, сме лоши хора."

С химията и музиката ситуацията е същата като с войната. Без химически факултети и консерватории химията и музиката пак щеше да ги има, но околната среда щеше да е по-чиста ... химически и звуково.

И като стана дума за музика ... "Кралете могат всичко, но не и да се оженят по любов", пееше Алла Пугачова. "Всеки глупак може да открие Предположението на Голдбах", смяташе кембриджко-оксфордското математическо светило Годфри Харди. Ако се съди по неумелата ежедневна употреба на квантора за общност, то висшето математическото образование на Харди не му даде никакво предимство пред средното музикално на Пугачова.

За жертвите се сетих, когато прочетох че Лили Иванова ще има концерт пред православната катедрала в центъра на София. Само дето ... едно време това с жертвите се отнасяше до производителите на изкуство, а сега сякаш се отнася до трети лица - тези софиянци живеещи в района, които не искат да слушат Лили Иванова.

Разни неособено умни търсачи на сензации ... потърсили сензация и я намерили в това че Роби Уилямс бил задминал "Бийтълс" по броя на албумите, достигнали първо място в британската класация. Голяма работа!

Търсачите не сетиха за това че между първия и последния им албум има 7 години за "Бийтълс" и 29 - за Роби. Аз да бях, щях да сравнявам броя първи места за единица време. 

​Има и другa "дребнa" разликa. Музиката на "Бийтълс" се изпълняваше, а и сега се изпълнява, от певци, певици, поп-групи, симфонични оркестри и джаз-бендове. Музиката не е само за продаване и купуване, т.е. за слушане, а е и за свирене. Да те слушат е едно, да те свирят - съвсем друго!

Наследственият владетел е абсурден като наследствения писател. Томас Пейн

Вече съм писал за това как, по времето на развития социализъм, група неизнесла един-едничък концерт*, зае по роднинска линия мечтаното от всяка група място в звукозаписния монополист. За групата се внасяха безмитно инструменти и апаратура, а след като започна да концертира държавата ѝ осигуряваше публика по командно-административен път.

За миналото - толкова, а сега - за настоящето. 7-годишната щерка на "вековния" Ицко Финци илюстрирала книжка на баща си, а днес - на 8 години - кандидатства за участие, на държавни разноски, на венецианското биенале. Куратор на изложбата ѝ ... не се учудвайте ... е майка ѝ - иначе режисьорка на спектакли с ... не се учудвайте ... Ицко Финци. И аз няма да се учудя ... ако се окаже че отрано подготвят детето за министър на културата.

____________________________________________________________
* че как да го изнесе като години нямаше китарист и барабанист?

Сещате ли се за Кораба на Тезей? С това име е познат древният философски проблем:
Ако в Кораба на Тезей заменим мачтите, платната, въжетата, дъските, пироните, греблата и всичко останало, то имаме ли право да наричаме нещото с името "Кораб на Тезей"?

Това е първото което ми хрумна, когато прочетох как "легендарната група "Уейлърс" идва в София за концерт". Туй било не просто концерт, а част от турнето "50 години позитивни вибрации", с което се отбелязвал половин век от издаването на албума "Растаман Вайбрейшън". Това добре, ама ... в новата и "легендарна" група няма един-едничък член на оригиналната група на Боб Марли ... та се питам какво ѝ е легендарното.

Не било само това; новата група била водена (в музикално и бизнес отношение) от сина на предния водач, оглавил групата след смъртта на Марли. Което ме подсеща за друг философски проблем, сполучливо изразен от Томас Пейн така:
Наследственият владетел е абсурден като наследствения писател.

Чета някакво заглавие за уиски-културата ... естествено без тирето, че на хората с уиски-култура културата на писане им е чужда. Решавам да генерализирам:
На културните уиски-култура не е нужна. Подобна е ситуацията и с уиски-културните, които не се нуждаят от култура.

Същата стока са и тези с музикалната култура. И те са слепи за тиретата. Пишат попопера без да се замислят че думата не означава нищо, за разлика от поп-опера. Не се замислят и за липсващите кавички във Вдъхновението "Поп-опера". Елементарно, Уотсън, който пее зло не мисли, даже ... изобщо не мисли.


Послепис
Сещам се за един истински случай. Младеж, работещ в "Булстрад Живот", купил нещо от името и за сметка на фирмата. Поискал фактура и видял че името е написано грешно - като "Булстрат Живот". Казал на продавачката че името се пише с д, а тя поправила името на "Булстрат живод".

Та затова се чудя какво ще стане ако кажеш на певеца че попопера се пише с тире, но не му обясниш защо и как. Ако ти повярва, току-виж взел и написал по-попера.

Чували ли сте че ултрахристиянинът Кери Ливгрен и сатанистът Рони Джеймс Дио са творили съвместно? Кой израз би ви помогнал да си го обясните:

• Парица е царица,
• Изкуството иска жертви, или
• Всички са маскари?

Започнах да чета книгата Epic Disruptions и влязох в контакт с автора ѝ Скот Антъни. Обсъдихме разни неща. вкл. моя Парадокс на Хераклит-Макартни, което ме стимулира интелектуално и ме накара да свържа някои идеи и факти.

Опростено като за първокласници, откритото от Андерс Ериксон Правило за 10-те хиляди часа гласи че за да се оформиш като експерт са ти нужни 10 000 часа насочена практика (изискваща висока концентрация и излизане извън зоната на комфорта).

Сега си мисля че моето опровержение на  тази "Андерсенова приказка" може да се обясни и по друг начин - с теорията на Клейтън Кристенсен за дисруптивната иновация*. Да опишем и нея като за първокласници: докато пазарните лидери се борят за топ-клиентите с все по-добри и скъпи продукти, млади и гладни фирми намират евтини и прости начини за задоволяване на вкуса на масовите клиенти и неклиентите. По този начин Епъл (с настолните домашни компютри, а по-късно и смартфоните) надви динозавъра АйБиЕм (с неговите гигантски машини за бизнеса, на които им трябваха двойни подове и тавани, климатизация, непрекъснато токозахранване и персонал със скъпи дипломи).

В света на изкуството нещата са същите. За да напише 24-те си "каприза" Паганини е трябвало да изхаби сума ти време за ходене на уроци при трима учители, както и за самостоятелно свирене. Тоест, първо е трябвало да стане виртуоз, а чак след това, на възраст между 23 и 27 години, да напише "капризите".

Без да е ходил на уроци, Пол Макартни пише първата си песен на 14, а на 27 вече е напуснал Бийтълс и написал най-добрите си творби. Прави впечатление че музиката на Макартни е била доста по-доходна от тази на Паганини, защото е била както много по-лесна за "консумация", така и много по-евтина за "производство":

• бас-китара "Хьофнер" вместо 11 цигулки "Страдивари",
• група от 4 души вместо симфоничен оркестър, и
• (поне в началото) свирене в мазета вместо в концертни зали.

__________________________________________________
* Скот Антъни е последовател и съавтор на Кристенсен

Чета как първата работа на Алън Клайн за "Ролинг Стоунс" била да им осигури от "Дека рекърдс" аванс от 1.2 милиона долара, благодарение на който те си купили къщи в провинцията и нови автомобили. Веднага виждам парадоксалното:
В шоу-бизнеса търсиш популярност сред публиката, за да изкараш достатъчно пари, че да се скриеш от тях (популярността и публиката).

Провалът на комунизма бе предизвестен, защото задачата за построяването му бе възложена на работническата класа. Не, ще кажат историците, вината не беше в нея, а във водачите ѝ, които не бяха работници, а и не бяха от работнически семейства (вземете за пример Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин).

Mоже би провалът на комунизма бе така бавен точно защото водачите на работническата класа не бяха нейни членове. Представяте ли си какво щеше да стане ако и те бяха работници? Българите биха казали нещо за бързата кучка, а англичаните - за Wham, bam, thank you, ma'am.

Нека да дадем за пример някои известни членове на работническата класа, повели я по пътя към Рая не с червено знаме, а с цигари, карти за игра, бутилки и спринцовки в ръце:

• Ози Озборн, работеше по строежи и кланици, както и в магазини за дрехи (ама в извънработното им време), та не беше за учудване че го заловиха и пратиха на топло.
• Тони Айоми, работеше като водопроводчик и фабричен работник, с меко казано променлив успех. В последния си работен ден като работник той си отряза върховете на два от пръстите. Тони също бе обявен за крадец (от свой работодател, когато пръстите му бяха здрави и можеха да "пипат"), но извади късмета да го уволнят, вместо да го предадат на полицията.

Можете ли да си представите успехите, които би постигнала работническата класа под ръководството на подобни "титани на мисълта"? Можете ли да си представите какви дълбоки идеи щяха да прокарват и колко успешно щяха да ги реализират? Ако не можете, аз съм тук със следните няколко жокера:

• Тони Айоми искал да "вкара" гайда в една от песните на ранния Блек Сабат. Докарал гайдата в студиото, но не могъл да я надуе. И Ози не могъл. Всъщност, никой не могъл. На Тони му дошла блестящата идея да надуе гайдата с прахосмукачка, но пак не могъл ... късно се сетил че прахосмукачката се нарича така защото смуче, а не духа.
• За следното няма да обвиняваме Ози, защото през 1987 г. той се бе отдал на "фармакологията", а и бе "в развод" с колегите си. Тук вината бе само на Тони. За обложката на "Вечният идол" той имаше най-блестящата идея на света ... да използва живи хора, боядисани със златна боя. Обложката се получи, но на боядисаните се наложи да посетят реанимацията. Колко е платил Тони за да не го съдят ... само той си знае.
• Ако трябва да сме честни, би трябвало да обвиним и Тони за дете на фармакологията. Как иначе би забравил че 15 години по-рано той собственоръчно бе пратил колегата си Бил Уорд ... отново в реанимацията ... отново след боядисване ... отново със златна боя. Не че не го беше пращал и друг път ... след поливане с бензин и подпалване.

Според психолога Даниел Левитин, самият той музикант и продуцент, за професионалните музиканти е напълно нормално това че хората си тактуват една и съща музика по различен начин. Ако става дума за размер 4/4:

• едни удрят крак на всяка четвъртинка,
• други на първата и третата, а
• трети на втората и четвъртата.

Субективно било.

Същата е ситуацията и с по-сложните размери. Аз си тактувам това по балкански, т.е. на неравноделни четворки, т.е. на 10/8 (3+3+2+2). Да, ама не! Авторът го е кръстил Give mе 5, защото го тактува равноделно на 5, т.е. на 5/4. Субективно било.

Субективизмът трябва да има граници, дори и в изкуството. Най-малкото защото изкуството, наред с всичко останало, е свързано с консумиране, преподаване и писане на книги. Къде отиват творчеството,  преподаването и писането на твореца, ако консуматорът, студентът и читателят имат право да му кажат: "Защо да консумирам точно твоето творчеството и слушам/чета точно твоите приказки за него, след като в изкуството всичко е субективно?"

Паднеш ли в капана на субективизма, излизане няма (или е много трудно). Сещам се за историята на практик на ударните инструменти и професор по етномузикология, който беше изгубил 2 години за да напише книга за песента Pyramyd Song на Radiohead, вкл. за да разбере в какъв размер е песента. Така и не разбрал, допитал се до автора и бил изненадан от отговора. 

Изводът, накратко:
Когато и професорите не те разбират, очевидно си загубил връзка с публиката. Дори и да са ти останали почитатели, те са тук по навик, а не заради изкуството. Mислиш че правиш изкуство заради самото изкуство, a всъщност го правиш заради себе си.