В продължение на 2 години ФБР разследвало дали в текста на песента Louie Louie няма закодиран таен подтекст. След като литературните им анализи не дали резултат, голям шеф се сетил че музиката на песента звучи мръснишки. Нови анализи показали че няма закон, съгласно който се санкционират "мръсните" мелодии. Едва тогава от ФБР зарязали разследването.
0 Comments
Пускам си някаква група и що да видя: басът -> 6-струнен, китарите -> 7- и 8-струнни. Очаквах певецът да бъде с 2 усти, но не беше.
Разни "умници" се питат как става така че днешните млади слушат стара музика (Бийтълс, Стоунс, Дилън, Крийдънс, Полис). И си отговарят с някакви конспиративни теории, напр. че старата музика убивала новата заради музикалната индустрия и страхливите ѝ шефове. Вместо да се сетят за Бръснача на Окам, т.е. за това че има елементарно обяснение за състоянието на нещата: днешната музика става за всичко друго (гледане и танцуване), но не и за слушане (на мелодиите и текстовете).
Послепис от 17.03.2023 В автобиографията на Нийл Пиърт, прочитам съзвучна мисъл, дело на кларинетиста и композитора Арти Шоу (1910-2004): "Никога не съм могъл да разбера защо им трябваше да танцуват на моята музика. Тя беше достатъчно добра за да я слушат." Математикът използва езика внимателно. Той няма да каже че едно множество е просто, защото елементите му са прости числа. В обратния случай, когато говори за безкрайно множество математикът няма да каже че елементите му са безкрайни. Безкрайността на множеството характеризира него, не елементите му. Какво безкрайно има в числото 2, елемент на безкрайното множество на естествените числа?
Лаикът използва езика невнимателно. За лаика характеристиката на множеството е характеристика на елементите му (и обратното). За лаика от това че "Ролинг Стоунс" са легендарни следва че и барабанистът им е бил легендарен. Много се извинявам, господин лаик, но нямаме основания да наречем покойния Чарли Уотс легендарен. Той нито можеше да солира като Карл Палмър, нито да композира като Фил Колинс, нито да се напива като Кийт Муун, нито да пише текстове като Нийл Пиърт. Да не говорим че никога не бе пръв в нещо: > било в свиренето с 2 бас-барабана като Луи Белсън, > било в свиренето само с една ръка като Рик Алън. Ама той се обличал стилно и имал скъпи коли, ще кажеш. Такива "легенди" ги имаме с хиляди и у нас, ще кажа аз. Q: Да крадеш е престъпление, да крадеш от сляп човек е двойно престъпление! Що е то?
А: Не знам що е, ама се сещам за 32-то латино-Грами: уж е на ФСБ, а реално е в дома на слепия Хосе Фелисиано. Q: Ами ако наистина е на ФСБ? А: Мъка ми е за за акъла им! Как за 31 години не са се сетили да му пишат да им прати наградата? ... ги има не само в българския. Ако се заслушаме в тази песен на Diana Krall можем да чуем следния бисер: "POLAR BEAR RUG me, don't BUG me".
Обикновените хора са доволни от живота, когато са добри музиканти в добър оркестър. По-активните се стремят да се наложат като лидери (диригенти). На малцина им хрумва че освен да репетира и концертира, оркестърът създава продукт (запис). С други думи, малцина се стремят да се изявят като продуценти.
Това че оркестърът трябва да има какво да свири е сякаш най-голямата тайна. За масите музиката е винаги даденост. Истината е че даденост са музикантите; за музиката е нужен композитор. Музикални училища и консерватории бълват музиканти на тон, но да завършиш "Композиция" съвсем не те прави композитор. Правилно сте разбрали, тук не става дума само за музика, а и за хобита, професии и семейства. Става дума за живота, където да си само изпълнител не e достатъчно. Имаше едно време едни българи, които мечтаеха да са негри в Алабама ... дали е защото не знаеха какво е да си негър в Алабама или е защото имаха чувството че тук не са на мястото си ... сякаш си мислеха че ще бъдат на мястото си в Алабама, защото там има повече място ... понеже щатът е по-голям от България, но по-слабо населен.
Това че някъде има място, съвсем не значи че там ще намериш мястото си. Заради това че Алабама е пълна с блус-музиканти, рок-блусът на нашенците вероятно щеше да се сблъска не с непрекъснато въртене по радиото (което му се случи тук), а с пълно пренебрежение. Да не говорим че алабамските блусари имат следната професионална поговорка: "Една птица с една песен пролет не прави". Което ни кара да мислим че в Алабама нашенците щяха да си намерят хамалски или келнерски, а не музикантски места. Така или иначе, нито един от нашенците не отиде в Алабама. Поетът и авторът на музиката загинаха в България. Певецът също загина, но само в професионално отношение: вместо да пее в залите на Алабама, той започна да пее в кръчмите на Асеновград. Дали останаха тук защото не вярваха в това което пеят? Или бе защото докато устите им пееха, душите им не смееха? От това че си творец не следва че имаш творческо мислене.
По време на концерт на Хари Белафонте, танцьорка настъпила кабела на китариста и китарата му замлъкнала. Хари подивял и след концерта заповядал: "Разкарваш тази китара и си купуваш класическа! Не искам подобни случки да се повтарят!" Опитният творец Хари сякаш не знаел че на концерт класическата китара не може да се чуе, освен ако не е включена към усилвател: а) директно - което я прави електрическа - или б) индиректно - през микрофон. Какво ще се случи ако танцьорките настъпят кабела на микрофона? Проява на творческо мислене би било да разкараш от сцената не електрическата китара, а танцьорките. Е, имало поне един човек с творческо мислене на сцената - китаристът Джак Чекини. Той си купил класическа китара и за времето до следващия концерт се научил да свири на нея. Харесало му и преминал на класическа музика. Там нямало танцьорки да му настъпват оборудването. Е, имало диригенти, които да му казват какво и как да свири. Китаристът решил и този проблем творчески: започнал да дава уроци по китара на китаристи. Учел джазмените на класическа китара, а класиците - на джаз. Сега той казвал какво и как да се свири. Когато написа хита "Прах, носен от вятъра" Кери Ливгрен мислеше за вечността и за човешката трагедия: в краткосрочен план можеш да издигаш кули и да печелиш милиони, но в дългосрочен план ти, заедно с кулите и парите ти, ще се превърнеш в прах, носен от вятъра.
Ех, Кери, да беше помислил малко повече, та да оцениш в пълна степен човешката трагедия! В дългосрочен план повечето от нас, подобно на татко ти, ще лежим затиснати от тежки надгробни плочи и ще ни се иска ... ах, как ще ни се иска ... да сме прах, носен от вятъра! Удивително е как се стремим да се впишем в някаква традиция. Ако сме дърводелци, ще ни заловят в това престъпление когато кажем: "Аз съм трето поколение дърводелец". Ако сме теоретици, няма как да не извършим греха, казвайки че сме от школата на професор еди-кой-си.
Колко ли неприятно щяхме да звучим на основателите на традициите, ако можеха да оживеят и да ни погледат сеира? Как ли щяха да звучат на "акустичния" блусмен Робърт Джонсън песните, в които електро-китаристи с крака, залепени за дисторшъните и уа-уа педалите, търсят корените си и ги откриват в неговата музика? Дали щеше да е възхитен, безразличен или отвратен? 19-годишният китарист Dewey Bunnell създал най-простата песен в историята на рока - хитът "A Horse with No Name". Песента се състояла само от 2 акорда, но единият от тях бил загадка за теоретиците: те не разбирали как един самоук китарист може да стигне до главоблъсканицата наречена Dadd6add9, която била извън класацията "40 най-популярни акорда за рок-китаристи". А нещата били елементарни: авторът търсел лесен начин за подреждане на пръстите си, който освен всичко друго да звучи добре. Така се родил най-големият хит на групата "Америка".
И аз съм самоук, та затова едва сега ми хрумва че от години се занимавам с Диофантови уравнения. За тях знам само 2 неща: 1. че се интересуваме от целочислените им решения, и 2. че за тях няма общи теоретични подходи, а "нападението" трябва да е специфично за всяко "нападнато" (уравнение или система от уравнения). Това непълно знание получих късно, което не ми попречи да започна математическите си импровизации с мислене за диофантови уравнения (пример тук). Сега ми хрумва че дори и най-известното ми откритие (хипотезата, за която писаха тук) може да бъде записано като система от уравнения, при която се търсят естествени числа n, такива че: p(n) = r(p(n)) p(p(n)) = r(p(p(n))) където: а) с p(n) означаваме n-тото просто число, б) с r(n) означаваме обърнатото наопаки n. За любителите на загадките: хипотезата ми е че единствено числата 1, 2 и 3 са решения на горната система от уравнения. Артур Кьостлер – романист и културен критик – твърдял че способността да откриваш сходство в различното е основата на креативността. Ех, веднъж да съм съгласен с някого, рече си Панос. И си спомни какво му се случи по времето, когато беше финансист.
Панос бе под стрес: ръководеше проект за създаване и въвеждане на нов финансов продукт. И точно по това време шефовете му от Гурция решиха да го изпратят в Болвария на курс по създаване и въвеждане на нови финансови продукти. Не само че щеше да изгуби три дни, но трябваше предварително да попълни дълъг въпросник с неясна цел. Панос бе достатъчно изпечен за да не се разкрива пред другите, особено пък ако са му работодатели. Но стресът го накара да изневери на себе си и затова отговори точно и подробно. Прати обратно въпросника, грабна си куфара и замина за Болвария. Щеше да изгуби време, но поне щеше да се види с колегите си от Южна и Централна Европа. Нямаха много време да се видят защото още от началото ги подхванаха: нови тенденции във финансите, математически модели, работа в екип и какво ли още не. И когато нещата стигнаха до работата в екип Панос разбра за какво е бил въпросникът. Оказа се че работодателят е искал да им направи Белбин-тест за работа в екип, за да види кой какъв е. Сякаш за толкова години не ги бе опознал. Всички колеги и колежки на Панос се оказаха подчертани Resource investigators, само Панос се оказа ярък Plant. Символът на "Плантаторите" беше Айнщайн, силата им беше в креативността, а слабостта – в това че постоянно бълват идеи и бързо сменят интересите и приоритетите си. Спомняте ли си 1905 г.? Айнщайн беше пълен с идеи и написа статии по какви ли не теми. За осмислянето им, на колегите му им трябваха години, което го издигна в очите (и не толкова в сърцата) им. Дотук добре, но резултатите от писмения тест трябваше да бъдат проверени на практика. В теста за креативност трябваше да се намерят сходства/връзки между три произволни думи. И Панос, като единствен "Плантатор", получи правото да предложи първата дума. Стресът го караше да кипи и затова той реши да саботира теста, предлагайки сложната дума bravado. Колегите онемяха, не бяха я чували тази дума, та се наложи на лектора (и тестер на екипната им работа) Уолтър да им я обясни: „Това, приятелчета, означава показна смелост или ненужна храброст.“ Втора беше Жужа, която не си даде зор и генерира думата black. Дойде ред на Яцек да предложи третата дума, и той като стар фен на „Deep Purple“ предложи night. Когато Уолтър ги подкани да намерят връзка между трите думи, колегите отново онемяха. Тогава Панос им показа какво е да си Плантатор, казвайки: „kNIGHTS show bravado and NIGHTS are black! Got it?“. Уолтър изръкопляска, а колегите продължаваха да немеят. Разбра се че Панос е креативен "Плантатор" и че драстично се отличава от колегите си. Не се разбра какво смята да прави работодателят със събраните данни кой какъв е, или поне Панос не го разбра. Защото креативно си направи извода че след като драстично се отличава от колегите си, то мястото му не е сред тях. Мобилизира цялото си bravado и напусна работодателя си. За да си намери креативна работа без стрес, където да е заобиколен от себеподобни и да е свободен да бъде себе си. Както се пееше в песента Black night: Maybe I'll find on the way down the line that I'm free. Free to be me. След като обучавал музиканти от Чикагския симфоничен оркестър на джаз-импровизация, майсторът на класическата и електрическата китара Джак Чекини казал: "По-лесно е джазмен да се научи да изпълнява класически произведения, отколкото класически музикант да се научи да свири джаз. Защото джазмените са креативни, а класиците - рекреативни."
Тези дни открих ненаправена досега и неочевидна връзка между обекти от Абстрактната алгебра (групи) и обект от Теорията на числата (създадена през 21-ви век генерализация на перфектните числа). Странната връзка предизвика интереса на американски математик, който попита къде в мрежата може да се види доказателството. Естествено че нямаше къде, и за да довърша това което бях установил интуитивно и проверил опитно (за повечето случаи) с чужда програма, сглобих доказателство (за най-трудните случаи) на базата на чужди теореми. Заради "либералното" използване на чужди неща в доказателството се питам: креативен ли съм бил или рекреативен? И се успокоявам че съм бил креативен: използвал съм чужди инструменти за да свиря собствена музика. Следното изречение е от книга за "Дийп Пърпъл" (с автор Дейв Томпсън), но се отнася до "Емерсън, Лейк енд Палмър":
... by the end of the year ELP had broken up, riven by internal differences and external indifference. Група археолози от Университета за национална и световна сигурност откриха в подземията на Кучиндолския манастир първото оригинално издание на "История славяноболгарская". С голямо учудване разбраха че при многократното рафиниране на текста първоначалното послание се е изгубило. В действителност, то звучи така:
О, неразумний юроде! Не само че не се срамиш да се наречеш болгарин, ами изобщо от нищо не се срамиш ... Спирос сменя канала и отново попада на новини. Българинът Асен "Ейс" Вапцаров, завършил "Композиция" в престижния музикален колеж "Бъркли", се издигнал дотам да композира (по думите на татко му Къци) цялата музика на някакъв филмов трейлър. Истина е че от нищо не се срамуват, мисли си Спирос, аз да бях на мястото на Къци, щях да умирам от срам. За случаи като този българите казват: "Напънала се планината и родила ... мишка". Спирос отново сменя канала и чува: "... А сега, увертюра от операта "Митридат, цар понтийски", написана от Моцарт на 14-годишна възраст". Не може да му се отрече на татко Моцарт, казва си Спирос, че е имал основателни причини да се гордее със своя син, който вместо да завършва консерватории за години е завършвал велики музикални произведения за дни. Пoследният път Спирос и Йоргос спориха за името му:
- Ази Азборн - каза американският възпитаник Спирос. - Ози Озборн - отсече завършилият в Шотландия Йоргос. Резултатът остана 0:0. До днес, когато Спирос и Йоргос научават че Ази/Ози е отложил всичките си концертни дати за 2019-та. Завързва се нов спор: - По-добре, сега няма да им се налага да му слушат пеенето - започва Спирос. - Ти първо се научи да пееш като него, пък тогава говори - контрира Йоргос. - Няма нужда аз да се уча. Първо, ти се научи че има хора, които са се научили да пеят доста по-добре от Ази. Второ, научи се да ходиш на техните, а не на неговите, концерти - завършва поучително Спирос и маркира резултат 2:0 в своя полза. Минавам покрай гърба на Музикалния театър и гледам как млади музиканти си говорят. Защо са се забили тук тези деца, да не би за да свирят демодирана и сладникава музика? Това си мисля, и откривам че няма какво друго да правят: не могат да композират своя музика, особено пък модерна и сериозна. Нито са го учили как се прави, нито им идва отвътре.
Моцарт пишеше мащабни музикални произведения, но можеше да ги изпълни на пианото и цигулката си. Произведенията на Боб Дилан не бяха мащабни, но той също можеше да ги изпее и изсвири сам. Днешните музиканти не могат не само да композират, но дори и да свирят музика. Те могат да свирят само партии. Да, ама с техните партии, дойдат ли лоши времена, те не биха могли да си изкарат прехраната като улични музиканти. Защото в партията няма нищо цялостно (в музикално отношение), и поради тази причина никой минувач не би им подхвърлил и 10 стотинки в шапката. Особено ако са изпълнители на тимпани, тромбон или туба. Само да не си помислите че сравнявам круши с ябълки, т.е. Моцарт с тубиста на оперетата. Ако искате, мога да сравня една прабаба с една правнучка. Първата хем може да си изплете жилетка сама, хем може, ако ѝ се наложи, да отиде до магазина и да си купи. Втората, може да отиде до магазина да си купи, но няма да може да си изплете, ако й се наложи. Синестезията е "объркване", настъпващо когато сигналът от едно сетиво субективно се усеща като сигнал от друго сетиво. Според специалистите най-често срещаните форми на синестезията са символната (цифрово-буквената) и тоналната. При първата, едни и същи цифри или букви се възприемат в едни и същи цветове. Например, синестътът Пешо винаги вижда цифрата 5 в червено, а синестетът Гошо винаги я вижда в зелено. При тоналната синестезия Гинка "вижда" тона ДО в червено, а Ганка - в синьо.
В общия случай, синестезията е "занаятчийство" с цифрички, буквички и тонове. Моята синестезия беше творческа. Виждах в цветове не тоновете, а целите музикалните произведения. Най-вдъхновяваща за мен беше музиката обагрена в зелено и зелено-жълто. В зелено чувах Child in Time на Deep Purple, Wish You Were Here на Pink Floyd и Gates of Babylon на Rainbow. Не ставаше дума само за рок-музика, в младостта ми почти целият джаз от бибопа насам ми въздействаше така. Не че нямаше "зелени" песни, които да не ми харесват: Flight of the Rat на Deep Purple, за която по-късно разбрах че не е харесвала на никого и затова не е била изпълнена на концерт дори един-единствен път. Имах и доста любими песни в други цветове: Easy Living на Uriah Heep беше в слънчево оранжево-жълто с червени оттенъци, подобно на баховата Токата и фуга в ре минор. В любимия ми рок-албум Heaven and Hell на Black Sabbath пък нямаше нито една песен в зелено. Нито една комунистическа и патриотична песен не ми се зеленееше. Много "зелени", т.е. недозрели и безвкусни, ми се струваха тези песни дори в годините когато аз също бях "зелен". Оттогава насам си мисля че политиката и патриотизма са за зелените глави; поузрееш ли, разбираш че е глупаво да си губиш времето с глупости. И друго усещам: Узрееш ли дотам че да разбираш песните с ума си (какви хора ги пеят, какво точно се пее в тях и на какви хора се харесват), красотата им започва да избледнява. Знаете ли какво стана с "Бога на пианото" Кийт Емерсън, когото наричаха "вероятно най-великият и технически съвършен пианист в историята на рока"? Стана това: над 20 самостоятелни албума; 13 албума с The Nice; 39 албума с ELP; 2 албума с Emerson, Lake & Powell; жена и две деца; милиони (паунда, не турски лири); концерти пълни с публика и адреналин; мацки по избор след концертите. И какво направи накрая? Самоуби се.
Ами "Богът на математиката" Джон Хортън Конуей? Десетки книги и статии, кога самостоятелно, кога в сътрудничество с други големи имена. А семействата? 3 брака и 7 деца. А колегите, студентите, почитателите и последователите по целия свят? А наградите и уважението? Академик на британската академия на науките (Royal Society) на 33 години, това не всеки го може (за справка: Айнщайн стана такъв на 42 години). И какво друго направи "Богът на математиката"? Два опита за самоубийство, ето какво. Я вижте и какво се случва с Бога на Боговете (имам предвид онзи отгоре)! Милиарди го псуват, защото не им е дал нищо. На други им изсипва Рога на изобилието за да си изберат каквото поискат, а те, вместо да му благодарят, са самоубийствено недоволни. Трудно е да бъдеш Бог! Този блог съм го кръстил МИСЛандия, защото тук намират място част от разМИСЛите ми. Мисля за него като за мой собствен остров (mISLANDia). В цветово отношение прилича на мИСЛАНДИЯ заради синьото (морето), сивото (небето) и бялото (гейзерите и ледниците). Иначе блогът е черен като исландска нощ: моя колежка веднъж сподели че нещата ѝ харесвали, ама не искала да ги чете, защото от тях ѝ причернявало. Ето на това казвам сериозен читател - човек със сериозно отношение към текста.
И аз бях сериозен читател като млад и в един момент се зарекох да не чета повече неща писани от Достоевски, понеже ми причерняваше от тях. Дали му е причернявало на Достоевски от писането? Съмнявам се. Ако му причерняваше, той щеше да се откаже от нещо (я от писането, я от цивилизацията, я от живота), а той не го направи: умря на 60 г. от естествена смърт, а докато беше жив се отдаваше на хазарт, пиене и извънбрачни приключения. Такива са творците, използват черното и другите мрачни цветове не за да си тровят живота, както и този на потребителя, а за печелене на пари или за да не се налага да си напъват въображението (вместо това те просто копират от живота). Да, но с тези подходи научиха потребителите да не ги приемат насериозно. Това че музикантите от Kansas пеят "ние сме прах, разнясян от вятъра" не означава че си вярват, иначе нямаше да искат по $2000 за най-добрите места на коцерта в Riverwind Casino на 29 юни. А ако зрителят беше сериозен и вярваше че твърденията на Kansas се отнасят както за него, така и за групата, той никога нямаше да им даде толкова пари. Е, как да завърша, освен черно: Изкуството стана начин за правене на сериозни пари от несериозни почитатели, посредством разказване на приказки в които никой не вярва. А нима при религията, политиката и рекламата нещата са по-различни? Пазарната икономика е за всички, вкл. за дебилите. Те са недостатъчно тъпи за да си купят два пъти 4-те студийни албума на любимата си група, но са достатъчно тъпи в добавка към тях да си купят един концертен и два сборни албума, което е същото. Какво да ги правиш, дебили!
Демокрацията е също за всички. Иван Костов беше продаден на дебилите два пъти: веднъж опакован с надпис СДС и втори път - с ДСБ. Георги Първанов си смени опаковката 3 пъти: БКП, БСП, АБВ. Шампион на преопаковането е Петър Берон: Екогласност, СДС, дует "Ганчев-Берон", Съюз "България", СПС "Защита", Атака. Вървя си вчера из града и слушам как отнакъде се носи георгиминчевата "Блажени години". Носи се, ама на английски. Впоследствие се ровя из мрежата и установявам че песента е с американски произход: изпълнена е за пръв път през 1963 г. от Дейв Дадли.
Замислям се колко лесен беше животът на българските естрадни изпълнители: имаше едно съсловие, което пишеше текстовете им; друго - музиката им; трето одобряваше готовия продукт. Когато пък отиваха да свирят по заведенията на запад, от групите се искаха кавъри на световни хитове, не оригинални песни. Всички бяха доволни от разделението на труда, само дето то водеше до повишаване на производителността, но не и до Творчество. Затова, докато Бийтълс и Ролинг Стоунс сами (или с малко чужда помощ) правеха хитовете си, в България творческите колективи сглобяваха "песньовки". Днес българските ученици се скъсват да печелят награди от световни олимпиади по математика, информатика, лингвистика и какво ли не. Поотраснат ли обаче, българските математици, информатици и лингвисти никакви ги няма, поне откъм награди. Защо е така? Според мен, защото олимпиадите избутват напред един тип хора, а за оригиналните изследвания са нужни друг тип. Олимпиадата създава склонност към състезателност; там се поставят проблеми, за които практически е доказано че имат решения. Там не става дума за търсене на нови проблеми, хеле пък за решаването им. В този смисъл математическата олимпиада прилича на състезание на тема "Прерисувайте бързо картината "Васил Левски" от проф. Петров", а не на състезание на тема "Нарисувайте вашата представа за 22-ри век". Оказва се че децата с години са ги учили на едно, пък после животът им иска нещо съвсем друго. Колко нечестно! Колко безполезно! Пеем чужди текстове, свирим чужда музика, решаваме чужди проблеми. Чий живот всъщност живеем? Запитвали ли сте се какво означава думата "музикант". Дали е музикант този, който не може да свири и пее, но иска да го прави, напр. Ози Озбърн или по-малко известният Стийв Джоунс от "Секс Пистълс"? Или е този, който иска и може, напр. виртуозът Рик Уейкман? Как да си обясним това, че Озбърн и Уейкман са участвали заедно на турнета и в записи*? Или това че Джоунс е записвал с бъдещия нобелист Боб Дилан**?
А дали са "музиканти" тези, които могат да свирят, но не искат? Например "Бийтълс", които сами се отказаха от концертната*** дейност в най-зрелия си период. Същото направи и супер-виртуозът Глен Гулд. Кой беше музикант: а) Пол Макартни, когото медиите по цял свят поздравиха със 75-годишнината му или б) този, който се опита да го откаже от музиката - диригентът на катедралния момчешки хор в Ливърпул, който отпрати малкия Пол поради "некадърност"? ЧРД, Пол! Ти си Музикантът, защото работеше и работиш за Музиката, а онзи, въпреки претенциите си, работеше за Църквата. __________________________ * песента Sabbra Cadabra на Black Sabbath и албума Ozzmosis на Ози ** албума Down in the Groove *** в полза на композиционната и студийната Петър Славов, Александър Бахаров и Ивайло Крайчовски са споделяли в интервюта разочарованията си от лъжите и подлостите във ФСБ. Дойде време и за Румен Бояджиев да се оплаче от колегите си Цеков и Лечев, наричайки ги "неетични".
Бояджиев пък един етичен, така етичен, че сигурно умира от срам, лъжейки за пореден път че заедно с Цеков е спечелил наградата "Грами" за аранжимент (за 1989-та). Сега ми светва защо Цеков и Лечев мълчат относно измислената награда - защото са неетични. А защо мълчаха Славов, Бахаров и Крайчовски? Последният се оплаква че ФСБ били приватизирани. Сигурно е било лесно, след като приватизаторите са знаели че всички от групата пеят по концертите, но в живота предпочитат да си мълчат. Аз не мога да пея, но и да мълча: единственият спечелил награда "Грами" за аранжимент (за 1989-та) е Дейв Грусин*. А през октомври "етичните" от ФСБ ще се съберат с неетичните, и без значение как са се наричали един друг, ще направят общ концерт със старите си песни. Защото от клюки и интриги не са имали време и сили да напишат нови. "Ние, музикантите, сме лоши хора", казваше учителят на Бояджиев - проф. Добри Палиев. Как да кажеш че не е бил прав**? _______________________________ * пълен списък с наградените има тук, но ФСБ ги няма там ** "Трябва да си гадно копеле за да успееш ... а Бийтълс бяха най-гадните копелета на Земята", споделя Джон Ленън в интервю за Rolling Stone през февруари 1971 г. |
This website uses marketing and tracking technologies. Opting out of this will opt you out of all cookies, except for those needed to run the website. Note that some products may not work as well without tracking cookies. Opt Out of CookiesCategories
All
Archives
April 2024
|