Синестезията е "объркване", настъпващо когато сигналът от едно сетиво субективно се усеща като сигнал от друго сетиво. Според специалистите най-често срещаните форми на синестезията са символната (цифрово-буквената) и тоналната. При първата, едни и същи цифри или букви се възприемат в едни и същи цветове. Например, синестътът Пешо винаги вижда цифрата 5 в червено, а синестетът Гошо винаги я вижда в зелено. При тоналната синестезия Гинка "вижда" тона ДО в червено, а Ганка - в синьо.
В общия случай, синестезията е "занаятчийство" с цифрички, буквички и тонове. Моята синестезия беше творческа. Виждах в цветове не тоновете, а целите музикалните произведения. Най-вдъхновяваща за мен беше музиката обагрена в зелено и зелено-жълто. В зелено чувах Child in Time на Deep Purple, Wish You Were Here на Pink Floyd и Gates of Babylon на Rainbow. Не ставаше дума само за рок-музика, в младостта ми почти целият джаз от бибопа насам ми въздействаше така. Не че нямаше "зелени" песни, които да не ми харесват: Flight of the Rat на Deep Purple, за която по-късно разбрах че не е харесвала на никого и затова не е била изпълнена на концерт дори един-единствен път.
Имах любими песни и в други цветове: Easy Living на Uriah Heep беше в слънчево оранжево-жълто с червени оттенъци, подобно на баховата Токата и фуга в ре минор. В любимия ми рок-албум Heaven and Hell на Black Sabbath пък нямаше нито една песен в зелено.
Нито една комунистическа и патриотична песен не ми се зеленееше. Много "зелени", т.е. недозрели и безвкусни, ми се струваха тези песни дори в годините когато аз също бях "зелен". Оттогава насам си мисля че политиката и патриотизма са за "зелените" глави; поузрееш ли, разбираш че е глупаво да си губиш времето с глупости. И друго усещам:
Узрееш ли дотам че да разбираш песните с ума си (какви хора ги пеят, какво точно се пее в тях и на какви хора се харесват), красотата им започва да избледнява.
В общия случай, синестезията е "занаятчийство" с цифрички, буквички и тонове. Моята синестезия беше творческа. Виждах в цветове не тоновете, а целите музикалните произведения. Най-вдъхновяваща за мен беше музиката обагрена в зелено и зелено-жълто. В зелено чувах Child in Time на Deep Purple, Wish You Were Here на Pink Floyd и Gates of Babylon на Rainbow. Не ставаше дума само за рок-музика, в младостта ми почти целият джаз от бибопа насам ми въздействаше така. Не че нямаше "зелени" песни, които да не ми харесват: Flight of the Rat на Deep Purple, за която по-късно разбрах че не е харесвала на никого и затова не е била изпълнена на концерт дори един-единствен път.
Имах любими песни и в други цветове: Easy Living на Uriah Heep беше в слънчево оранжево-жълто с червени оттенъци, подобно на баховата Токата и фуга в ре минор. В любимия ми рок-албум Heaven and Hell на Black Sabbath пък нямаше нито една песен в зелено.
Нито една комунистическа и патриотична песен не ми се зеленееше. Много "зелени", т.е. недозрели и безвкусни, ми се струваха тези песни дори в годините когато аз също бях "зелен". Оттогава насам си мисля че политиката и патриотизма са за "зелените" глави; поузрееш ли, разбираш че е глупаво да си губиш времето с глупости. И друго усещам:
Узрееш ли дотам че да разбираш песните с ума си (какви хора ги пеят, какво точно се пее в тях и на какви хора се харесват), красотата им започва да избледнява.
RSS Feed
