Колко ли неприятно щяхме да звучим на основателите на традициите, ако можеха да оживеят и да ни погледат сеира? Как ли щяха да звучат на "акустичния" блусмен Робърт Джонсън песните, в които електро-китаристи с крака, залепени за дисторшъните и уа-уа педалите, търсят корените си и ги откриват в неговата музика? Дали щеше да е възхитен, безразличен или отвратен?