Кръв

Чете Гошо Пияндето вестника и не може да повярва: да се дарява кръв било не само добре за другите, но и за теб. Защо да не дам кръв, мисли си Гошо, нали има толкова болни. И като става дума за болни се сеща за майка си, дето от десетилетия е инвалид. Сеща се че трябва да я води на лекар, а за тази цел трябва да зареди картата й за градския транспорт.

Отива Гошо до спирката, чака сума ти време, идва редът му и той подава картата на майка си, барабар с личната й карта. Не може, казва жената зад бронираното стъкло, да дойде лично. Ама, как така лично, нали е инвалид, чуди се Гошо. Лично или с пълномощно, отсича жената. Тоест, вместо да я мъча да я водя при теб, да я мъча да я водя при нотариуса, това ли ме съветваш, пита Гошо. Не знам, от мене нищо не зависи, отговаря жената зад стъклото и чак сега Гошо разбира защо то е бронирано. Как да не зависи, звери се Гошо. Точно от теб зависи дали ще изляза оттук със заредена карта или не. Жената го гледа тъпо, опитала се е да си измие ръцете, но не е успяла. Изведнъж е разбрала че ако не си мръднеш гъза да направиш нещо, от теб наистина нищо не зависи и умира от срам. Умира, но не си мърда гъза.

Гошо се врътва и напуска възмутен. Кръв ли, мисли си, кръв на тая паплач? Никога, ако ще и светът да пропадне!