Пресичам "Раковска" между двете министерства. От другата страна чакат мъж с питащи очи и жена с небългарски вид. "Питащите очи" ме питат:
- Един въпрос?
- Добре - отвръщам, спестявайки продължението "... ама вече го зададохте".
- Как да стигнем до Народния театър?
- Право напред и след 50 метра ще го видите вляво.
- Отдавна не съм идвал в България и съм забравил ...
- Случва се; всичко хубаво! - приключвам аз и се усмихвам. Усмихват се и те, и тръгват.
Колко по български започна и завърши всичко. Без "добър ден", "моля" и "благодаря". Толкова отдавна не си идвал в България, че си забравил къде е Народния театър, но не толкова отдавна че да забравиш да се държиш по български. Кой сега ще се осмели да каже че времето, паметта и българщината не са относителни? Релативизъм, драги ми Уотсън!