Кой кой е?

Писателка е стигнала до средата на автобиографията си, когато ражда първото си дете. След няколко месеца лекарите откриват че синът й страда от тежко заболяване. Вероятността за оцеляване е малка, вероятността за тежки психически деформации в случай на оцеляване - голяма. Майката е ужасена. Писателката в нея умира бавно, задавайки си въпроса "Ако не бях безполезна писателка, а откривателка на лекарства, моят син сигурно щеше да се оправи".

Независимо от това, как оценяваш труда си и как другите го оценяват, в него има някаква "обективна" ценност. Тя може да се види само в моментите на Истината. Тогава разбираш че в труда няма нищо демократично и трудът на едни е по-ценен от труда на други.

И все пак, в писането "има хляб", защото то също може да подобри и спаси живот. Става дума както за живота на пишещия, така и за живота на читателя. Даже дребен писач като мен се чувства окрилен, когато прочете някъде за себе си че "той е един съвременен философ, който те кара да се замислиш, дори когато не си съгласен с него". Защото не са много нещата в живота, които са по-важни от това да се замислиш.

Питате се какво е станало с писателката, ли? Детето й се оправя, а тя продължава успешната си кариера. Освен детето й, откривателите на лекарството са спасили и кариерата й. Кой сега ще има смелостта да каже че всички професии са еднакво важни?