Какво става с младите когато поотраснат?

Вървя си вчера из града и слушам как отнакъде се носи георгиминчевата "Блажени години". Носи се, ама на английски. Впоследствие се ровя из мрежата и установявам че песента е с американски произход: изпълнена е за пръв път през 1963 г. от Дейв Дадли.

Замислям се колко лесен беше животът на българските естрадни изпълнители: имаше едно съсловие, което пишеше текстовете им; друго - музиката им; трето одобряваше готовия продукт. Когато пък отиваха да свирят по заведенията на запад, от групите се искаха кавъри на световни хитове, не оригинални песни. Всички бяха доволни от разделението на труда, само дето то водеше до повишаване на производителността, но не и до Творчество. Затова, докато Бийтълс и Ролинг Стоунс сами (или с малко чужда помощ) правеха хитовете си, в България творческите колективи сглобяваха "песньовки".

Днес българските ученици се скъсват да печелят награди от световни олимпиади по математика, информатика, лингвистика и какво ли не. Поотраснат ли обаче, българските математици, информатици и лингвисти никакви ги няма, поне откъм награди. Защо е така? Според мен, защото олимпиадите избутват напред един тип хора, а за оригиналните изследвания са нужни друг тип. Олимпиадата създава склонност към състезателност; там се поставят проблеми, за които практически е доказано че имат решения. Там не става дума за търсене на нови проблеми, хеле пък за решаването им. В този смисъл математическата олимпиада прилича на състезание на тема "Прерисувайте бързо картината "Васил Левски" от проф. Петров", а не на състезание на тема "Нарисувайте вашата представа за 22-ри век". Оказва се че децата с години са ги учили на едно, пък после животът им иска нещо съвсем друго. Колко нечестно! Колко безполезно!

Пеем чужди текстове, свирим чужда музика, решаваме чужди проблеми. Чий живот всъщност живеем?