Падежи

Преди време в българския, както и във всеки друг славянски език, имаше падежи. През 19-и век, благодарение на "патриотичните" усилия на борци за независимост, творци и учители да се разграничим от съседите си, беше конструиран нов български, където падежите почти изчезнаха. Благодарение на жените и младежта, усилията по конструирането продължават: убиват последния български падеж - вокатива (звателния падеж). Какво ли ще правят убийците му когато той издъхне? Ще влязат ли в църква да се помолят за спасението на душите си? И как ще започнат молитвата си: "Бог Господ, спаси душата ми, грешната"? Тази срамотия и в Русия не я правят, там единственият останал вокатив е точно в "Боже Господи".

Като човек на средна възраст си спомням че преди десетилетия падежите все още ги имаше. Не в книжовния език на столицата, а в диалектите на Западна България. Когато трябваше да се обърнат към ПешО (именителен падеж), торлаците казваха пЕшо (звателен падеж). Когато нещо се случваше с ПешО, те използваха винителния падеж и казваха: "Утепа'а ПешОте". Когато даваха, те употребяваха дателния падеж, казвайки "Дадо'ме ПешОти кило ракия".

Не че ми е тъжно за падежите. Тъжно ми е заради глупостта на социалните, вкл. езиковите, конструктори, които си мислят че ще им се размине. Да, ама не; утре някой ще конструира и тях. И то така, че да ги накара да се въртят в гробовете си.