Младият поет Кирил Христов бил толкова замаян от поетическите си успехи и (на)родолюбието си, че си поискал народна пенсия за да пише на воля, без да мисли за пари. Наложило се да почака, но накрая (през 1923 г.) правителството на Стамболийски му отпуснало пенсията, въпреки че бил само на 48 години. Знаете какво се случило със Стамболийски през 1923 г., и се досещате защо Христов никога не получил народната си пенсия.
През 1921 г. Христов още не знаел че ще му отпуснат пенсия, та затова решил да стане пълноправен член на БАН. Не го избрали. Питате се: какво ще търси един поет в академия на науките? Не бойте се, деца, има какво да се търси там. Същото го търсиха (и намериха) художникът Светлин Русев и скулпторът Вежди Рашидов, а вероятно и други (външни за науките) лица. Кое е то?
Елементарно, Уотсън, това е пенсията. Феодалните старци получават специални "бански" пенсии, десет и повече пъти по-големи от пенсиите на обикновените български граждани. Ако в България имаше толкова академии, колкото ги има във Великобритания, то целият държавен бюджет нямаше да им насмогне. Оттук и изводът "Един е БАН, затуй е жив".