Записките са като обувките - можеш да ходиш и без тях, но с тях можеш да стигнеш по-далеч.
Казват че било голяма работа да изнесеш реч без помощта на записки. Това само супер-паметливите го можели. Аз пък ще кажа друго:
Записките са като обувките - можеш да ходиш и без тях, но с тях можеш да стигнеш по-далеч.
0 Comments
Спомняте ли си глупавия въпрос, забавлявал имащите се за много умни средновековни мислители: Колко дявола могат да се съберат на една игла? Глупав е защото нито дяволите са еднакви, нито иглите.
А спомняте ли си глупавото твърдение че една картина струва 1000 думи? Нито картините, нито думите са еднакви. Някои струват повече, други по-малко. Един пример може да изясни нещата: За да ни осветли относно естетиката на Тома Аквински, на Умберто Еко били нужни 300 страници. За да ни осветли за тайните на фотоелектричния ефект на Айнщайн били нужни 16 страници (донесли му нобелова награда). Как мислите, кой е бил по-скъп на думи и чии думи са били по-скъпи? С написването на цяла книга без да употреби буквата Е, французинът Georges Perec стана световно известен, а в Париж кръстиха улица на негово име. Как ли щеше да се върти в гроба си писателят, ако бяха кръстили "неговата" улица "Gorgs Prc"?
През 1972 г. Айзък Азимов публикува "Самите богове". Полетът на въображението му да види комуникация между нашата и друга, паралелна, Вселена му донася наградите "Небюла" и "Хюго".
Въображение, въображение, ама не му е стигнало за всичко. В книгата: > университетските учени се молят на ръководството за допълнително време за работа с компютъра (в единствено число, забележете), > земното население е 2 милиарда. Стаменко тръгва да си купува книга от водещо българско издателство. Книгата е от серия, претенциозно натруфена с името "Нова проза". Отваря книгата и що да види:
> оригиналното издание на книгата е от 1983; > преводът на български е от 1990; > българското издание е от 2005. Чудя се колко стара им е старата проза, мисли си Стаменко и оставя книгата. ... беше казал адашът Вазов. Как да не му завиди човек!
Аз не съм завистлив. Вместо да завиждам, пиша собствени, математически, "песни" (проблеми и предположения). Понякога се случва и да ги доказвам. Даже се случва да доказвам и чужди такива. Накрая, дойде време да ми завиждат: моите песни започнаха не само да се четат, но и да се пеят, т.е. доказват, от други хора. И понеже става дума за математици, за които има статии в Уикипедия, то няма как да не си направя римувания извод че и моите песни са интересни. В есето "Роберта", от колекцията "Хроники на едно течно общество", Умберто Еко се опитва да обясни защо се дразним когато атлети постигат успехи с помощта на химията, но не и когато творци я използват за творчески цели. Било елементарно, казва Еко, при спорта сме се интересували от човека зад резултата, а при изкуството - от резултата, а не от човека. Еко аргументира мисълта си така:
> ако футболът беше оръдейна стрелба с топки по някаква врата, то никой не би се интересувал от футбол, а > ако една маймуна би могла да напише "Божествена комедия", то написаното пак би било красиво. Да, ама не! Можем да стигнем до други изводи, достатъчно е да поразсъждаваме Относно футбола Във футбола ни интересуват головете, не личностите. Затова гледаме мачове веднъж седмично, а четем биографии на голмайсторите веднъж на 10 години. Относно изкуството Ако се сетим за Общата теория на относителността в икономиката, т.е. за теорията за търсенето и предлагането, ще видим че: Aко маймуните можеха да пишат "Божествени комедии", то поради голямото предлагане никой нямаше да си мисли че написаното е божествено. Деца или книги - това била представата на древните римляни за смислено изживeния живот. Чудя се само защо са пропуснали парите. Това си мисли Пекка Пекканен и изведнъж се сеща че парите лесно могат да бъдат похарчени. Като се замислиш, това важи и за децата: достатъчно е държавата да ги прати на война, какъвто беше случаят с големите синове на диктаторите Сталин и Мао. Виж, с книгите нещата са различни: кой може да похарчи евклидовата "Геометрия" или сонетите на Шекспир?
Животът става все по-лесен за живеене, казват едни. Не е вярно, да се живее става все по-трудно, казват други. Ако си мислите че истината е по средата, то се лъжете - помислете за броя на доволните и недоволните, и ще установите че нещата не са черно-бели, а са не съвсем черни.
Да вземем за пример книгите. Преди векове, зад тях са стояли по няколко "индустрии". Книгите са били невъзможни без християнството: в началото размножаването им е ставало с писари, а къде ще намериш писари, освен в манастирите. След това се е появило книгопечатането, но то е било невъзможно без линотоперите, метранпажите и другите негови герои. Освен това, преди печатницата на автора са били нужни: коректори - за коригиране на текста, чертожници - за чертежите, художници - за картинките, математици - за настройка и проверка на логиката и математическите идеи на автора. Днес, във времето на електронните книги, всичко това се прави от алгоритми, но това не значи че авторите имат нужда от програмисти. Често те правят алгоритмите си сами или използват готови алгоритми. Да, имат пълното право да кажат десетките автори, днес животът е по-лесен. Да се създаде книга е толкова по-лесно в сравнение с преди. Не, имат пълното право да кажат хилядите коректори, чертожници, художници, метранпажи, линотипери, математици и програмисти, днес животът е по-труден защото няма достатъчно (или изобщо) работа за нас. Само не завиждайте на авторите, драги ми коректори, чертожници, художници, метранпажи, линотипери, математици и програмисти. Освен своите, те трябваше да усвоят, поне частично, и вашите професии. С две думи: и техният живот не е лесен. Читателят е в привилегирована позиция, защото е способен да избере кого да чете, какво да чете и дори дали да чете. Читателят бива насочван от:
> името на автора; > името на издателството; > заглавието на книгата и корицата ѝ, > от приятели и познати, и особено от > рекламата и литературната критика. Авторът не разполага с този лукс, той не знае в какви ръце ще попадне отрочето му, какви очаквания има читателят и всъщност ... що за стока е читателят Х. Поради тази причина думите (идеите) на автора са понякога неразбираеми, а често (макар и харесани) те са криворазбрани. Тогава започват читателските писма, писмата за това какво си искал да кажеш и не е ли могло да го кажеш по-добре (вкл. по-разбираемо). Чета блестящия блог-пост "Писма на читатели" от Урсула Ле Гуин и не мога да се сдържа да не цитирам (подчертаното е от мен): Ако имаш проблем да разбереш какво значат, и дали изобщо значат нещо, моите книги, то мога да разбера желанието ти да ме попиташ, но те моля да не го правиш. Чети ревютата на критици, блогъри и учени! ... Това е тяхната работа и много от тях се справят учудващо добре. Това е работа, която и аз върша като критик. Но работата ми като автор на художествена литература е да пиша художествена литература, не да я обяснявам. Изкуството не е обяснение. ... Това не е моята работа, сладурче, това е твоята работа! Елегантността винаги се плаща. В облеклото - с пари, в писането - с време. По думите на Гаус: "Да пишеш кратко отнема повече време от това да пишеш дълго."
Западните кино и литература експлоатират темата за намереното куфарче с пари така, както капиталист не е експлоатирал пролетариата. И понеже куфарчето с пари се изтърка, започнаха да се мяркат други поднесени наготово "куфарчета":
> с хапчета за подобряване на интелекта (романът The Dark Fields и производният филм Limitless), > с намерени по случайност чужди шедьоври (филмите The Words и Un homme idéal), > с генетично наследена способност за телепортиране (филмът Jumper, базиран на роман със същото заглавие). Откъде тази слабост да се пише за неща получени наготово? Как подобни творби стават бестселъри? Дали не е защото творците и публиката са обединени от масов песимизъм, т.е. от осъзнаването на това че съдбата на човека не може да се подобри с лични усилия или с обществена подкрепа на личните способности, а само от действието на сляпата случайност? Няма как да не се сетя за нашенеца Валентин Йорданов, който благодарение на личните си усилия и обществената подкрепа спечели сума ти медали и титли, но се "оправи" едва когато получи наготово (и по случайност) едно голямо куфарче с пари - като наследство от Джон Дюпон. Стаменко е интелектуалец и нощем. Вместо да сънува голи жени, той сънува велики исторически личности: ханове, царе, писатели и поети. Днес сънува Иван Вазов. Ако трябва да сме точни ... не точно Иван Вазов, а разговор за него.
Българинът: Иван Вазов е Патриарх на българската литература, а "Под игото" е нейният шедьовър. Турчинът: Доколкото в книгата се описват нравите на народи в турската империя, а и събития случили се в нея, то може да се каже че тя е един от шедьоврите на турската литература. Българинът: Какви глупости говориш, бе? Турчинът: Ако бяха глупости, то защо през 2019 г. ви се наложи да превеждате "Под игото" на български? И то заради турцизмите? Руснакът: Доколкото книгата е написана в Одеса и е пренесена в България с руската дипломатическа поща, то бихме могли да кажем че в книгата има нещо руско. Украинецът: Ти луд ли си, бе? Одеса е била и винаги ще бъде украинска. А вие, руснаците, сте били и винаги ще бъдете мръсни окупатори. Гъркът: Ти луд ли си, бе? Одеса е създадена едва през 1794 г. с декрет на Екатерина Велика на мястото на древната гръцка колония Хистрия. Следователно и ние, гърците, имаме дял в шедьовъра. Да не говорим че делът ни е двоен: как щеше Вазов да напише книгата, ако Кирилос и Мефодиос не бяха дали буквите на българите? Румънецът: По-добре Вазов да не беше писал "Под игото". Защото вместо да го четете, вие го използват за повод да се карате един с друг. Италианецът: Нещо не е наред с една литература, която кара трети век с несменяем патриарх. Вземете за пример Светата църква: първият ѝ патриарх беше самият Свети Петър, и въпреки това той оваканти поста след 35 години. Понякога медитирам върху това древноримско мото. Понякога се сещам за Урока на братя Стругацки: жената ражда веднъж на 9 месеца, творецът го прави всеки ден.
Животът на братята демонстрира вярата им отлично. Колко неща написаха, какъв голям процент от написаното е първокачествено и без конкуренция! Същевременно, общият брой на децата им е две, а самите деца тънат в "световна неизвестност"; единственото което се знае за тях е че момичето е било омъжено за Егор Гайдар. Ще рече, братята са дали повече на човечеството като писатели, а не като бащи. И като стана дума за писане ... днес ще продължа още малко мисълта си за това какво е успехът в живота (по отношение на книгите, не на децата). Става дума за катерене на стълба: > Първото стъпало е да се научиш да четеш. Голяма работа е, вярно, но това почти всеки го може. > Второто стъпало е да се научиш да пишеш; това не всички четящи го могат. > Третото стъпало е да пишеш така добре, че да се намери кой да публикува написаното. > Четвъртото стъпало е написаното да е толкова добро, че да има кой да го прочете и хареса. > Петото стъпало е някой да е толкова впечатлен, че да напише нещо за писаното от теб или за самия теб. > Има и шесто стъпало, но изкачването му не зависи от теб: написаното за теб да е толкова добре написано, че и то да бъде прочетено и харесано. Тук е големият проблем: може да си живял интересно и продуктивно, но хората пишещи за теб може да не си свършат работата; спомни си как училищните анализи на българските герои и българската литература те отблъснаха от тях! Хипнотизирани сме от числа. Литературата ни връща (към) хората. Това уместно заглавие са поставили от "Дневник" на статия от Георги Господинов, една от малкото статии от последните месеци, която си заслужава да прочетеш от край до край.
Слава богу, ваксината за нашите страхове и депресии е открита преди векове. Само да се пресегнем към рафта. Това пише Господинов, който явно е хипнотизиран от литературата. И аз съм уж като него, но всъщност съм двойно хипнотизиран: от литературата и от числата. Затова ще контрирам: Колкото и да не ни се ще, трябва да признаем че Кокалът от Ишанго (първото свидетелство за съществуването на числата) е много по-древен от Илиадата. Числата са ваксина за страхове и депресии открита не от векове, а поне от 22 хилядолетия. "Как може да са толкова задръстени тези чукчи?", написа в дневника си Франц Кафка. "Толкова ли не разбират че където и да емигрират, те биха живели по-добре?" Десет години по-късно, на 40-годишна възраст, Кафка умря от туберкулоза. Как можа да е толкова задръстен? Вместо да мисли за чукчите, трябваше да мисли за здравето си.
"В моите романи ще има повече наука, отколкото в романите на конкурентите", зарече се д-р Майкъл Крайтън и написа Щамът "Андромеда". Там главната роля играеше микроорганизъм под формата на октаедър със стена правилен хексагон. Язък му за науката, 2400 години преди него Платон знаеше че в нашата Вселена такъв обект е невъзможен. Ученикът Спирос смяташе четенето за голяма работа. Студентът Спирос разбра че писането е по-голяма работа. Младият египтолог Спирос откри че да четат това което си написал е супер-голяма работа. Дъртият професор Спирос научи че да пишат за теб е най-голямата работа.
Сънува дъртият Спирос как отива при Свети Петрос, а онзи го гледа с респект и му казва: "Ооо, Спирос, заповядай! Знам те аз, знам те, нали писах магистърска теза за теб!" Казват че една картина струва 1000 думи. Всъщност, казал го е Ибсен. Питам се защо е предпочел да го каже, вместо да го нарисува?
Спомняте ли си това: "Победителите никога не се отказват. Отказващите се никога не пoбеждават". А знаете ли продължението? "Тези които никога не побеждават и никога не се отказват са лузърите." Това беше на шега, следва горчивата истина.
Преди месеци беше публикувана книгата Range, за която The New York Times написа: "Спомняте ли си правилото "10000 часа до успеха"? Забравете за него!" В книгата става дума за това: > че не е необходимо да се прегърбиш от труд за да постигнеш успех, > че най-важното за успеха е да пробваш много неща, докато не намериш съответствие между себе си и това което правиш. Така е, драги ми джедаи, Силата не е една. Силата на всеки е различна. А какво се случва докато намериш силата си? Отказваш се, естествено: > Йо-Йо Ма се отказа от цигулката и пианото, за да намери виолончелото; > Микеланджело заряза 3/5 от започнатите статуи, но направи "Давид" и "Пиета"; > Битълс зарязаха концертите, за да станат символ на рок-музиката. Средняците не се отказват. Вижте: > къде е сега бившият шеф на най-голямата БГ партия и бивш президент; > къде е царят който, вместо да се откаже от политиката, стана премиер. Така е, драги ми джедаи, понякога се иска сила за да не се откажеш, но често се иска по-голяма сила за да се откажеш. Едно време, пише със завист Георги Господинов, отличниците по математика отиваха в чужбина и ставаха елитни програмисти, а отличниците по литература оставаха тук и ставаха обикновени писатели. Такава била пазарната конюнктура.
Какви ли програми не написаха нашите програмисти, какви ли изчисления не направиха! Само едно не можаха да изчислят - това че ще останат незнайни войни, това че създадените от тях алгоритми не ще проникнат в книгите на Доналд Кнут. За разлика от програмистите, нашите писатели влязоха в европейски и световни издателства: било в учебници или сборници, било самостоятелно. Елементарно, Уотсън, пазарната конюнктура е река. Днес е една, утре - друга. Не можеш да влезеш два пъти в една и съща конюнктура. Е, на пазара има и неща, оставащи непроменени. Писателите, за разлика от програмистите: 1. пишат за каквото си искат, и 2. подписват каквото са написали, понякога по 2 пъти. Елементарно, Уотсън, чувал ли си на програмист да му искат автограф? Последният текст на Автора е отхвърлен от Редактора с обяснението че не предлагал нови прозрения. Същият отговор Авторът е получавал и преди, включително и от същия редактор. В този смисъл, отговорът на Редактора не предлага нови прозрения.
Защо светът е толкова несправедлив, пита се Авторът. Защо очаква нови прозрения само от авторите, но не и от редакторите? - ... съкровищницата на човешката глупост, която наричаме с името Библия - завършва лекцията си Спирос.
- А знаете ли, професоре какво пише на корицата на най-издаваната книга в света? - пита с критичен тон студент с голям златен кръст на гърдите. - Знам, пише Диплома - отговаря Спирос с още по-критичен тон. Не че толкова харесвам хайку, но смятам хайку-идеята за голяма работа: да компресираш красотата на момента в 17-ина срички е красота от по-висш ред. Как би могъл човек да не се възхити на петър-чуховото хайку:
Почивен ден. Шапката на просяка - на главата му. А какво да кажем за т.н. one-liners на комиците? Не всеки е способен да се сети за това че: A fire hydrant has H2O on the inside and K9P on the outside.* Уан-лайнърите са уважавани и от програмистите. В някои среди, да напишеш програма на един ред на екрана, която да прави нещо учудващо, се смята за "върха на сладоледа". Примерът по-долу демонстрира прословутото Предположение на Колац: f[1] = 1; f[n_Integer?EvenQ] := f[n/2]; f[n_Integer] := f[3*n + 1]; f[XYZ] На прост български: с каквото и цяло положително число да заместиш XYZ в горния израз, резултатът е винаги 1. Отдавна практикувам философията на компресирането. В блога ми започна да се случва следното: > в края на сравнително дълги текстове се появяват кратки поуки, > краткото заменя дългото (чрез редактиране или пренаписване). И понеже (по думите на англичаните) practice makes perfect, взех че я докарах до рекорди в компресирането: понякога откривам някаква математическа истина и успявам да я изкажа само с 4 думи. Не се притеснявам че компресирането е враг на истината, това вече съм го отхвърлил по метода reductio ad absurdum. Притеснява ме друго: това което за едни е компресиране, за други може да е дребнотемие. Възможно ли да е се поддават на компресиране единствено дребните (простите) неща? Напълно възможно е. Вярно е че се изисква майсторството на Николас Гомес Давила за да можеш да кажеш че Културата никога няма да запълни свободното време на работника, тъй като тя е работата на свободния, но дори геният Давила не би могъл да компресира книга собствени афоризми до една страница. ______________________________________________ * за позабравилите химията и американския жаргон: H2O е водата, а K9P (canine pee) - кучешката пикня В навечерието на 24-ти май се оказах въвлечен в спор на тема култура. На твърдението ми че е вулгарно някои български автори* да искат библиотеките да им плащат за всяко заемане на техни книги, мои познати отговориха че авторите имали, освен авторски права, и правото да искат промени в "неадекватните" ни културни практики, вкл. и в законодателното им регулиране. И че ако аз бях написал нещо, то пръв щях да си потърся парите. Колко интересно! Аз - човекът написал хиляди неща на 4 езика** без да получа и лев - се оказах противник на авторските права (и то при условие че притежавам книги от гореспоменатите автори), а хората ненаписали и ред в живота си*** се оказаха техни защитници (и то при условие че не са чели, хеле пък купили, техни книги). Мили ми автори, слепи ли сте че не виждате на какви хора се харесват, съответно не се харесват, идеите ви за "развитие" на авторското право? В деня след 24-ти май минавам покрай паметника на полк. Борис Дрангов. Виждам че изсъхналата трева и оголеният бетон около паметника са допълнително "разкрасени" с камера и неграмотното предупреждение "ОбектА е под постоянно видеонаблюдение!" Мили ми герои, можехте ли да си представите че паметниците Ви ще трябва да бъдат опазвани от варварщината на тези, за които дадохте живота си? А че опазването им ще е в ръцете на неграмотниците? ___________________________________________________________________
* чиито имена нарочно няма да спомена ** вкл. 64 статии в математическата енциклопедия OEIS като автор, и още стотици като съавтор *** като изключим писаните по задължение домашни и курсови работи, и служебни и-мейли |
This website uses marketing and tracking technologies. Opting out of this will opt you out of all cookies, except for those needed to run the website. Note that some products may not work as well without tracking cookies. Opt Out of CookiesCategories
All
Archives
May 2024
|