В последно време ми правят впечатление изрази, подобни на "Хайде да седнем и да изговорим нещата" и "Я да преговорим какво трябва да се направи". Никога не ми се е налагало да използвам (разговорно или писмено) подчертаните думи и се замислям защо толкова често ги чувам. Мисля, мисля и не мога да измисля нищо друго освен:
Българската култура е като гръцката ... по времето на Омир. С други думи, безписмена. На средния българин над определена възраст рядко му се налагаше да използва писменост, и то все по задължение: отвреме навреме в училище и веднъж годишно след това (когато трябваше да си напише молба за отпуск). Четенето беше също ограничено до училището, а след него - до плъзгането на поглед по вестника, когато нямаш какво друго да правиш. Тези "успешни" навици се предаваха на наследниците.
Писането води до продукт, достъпът до който е последователен, но може да бъде и паралелно-последователен. Четенето е консумирането на такъв продукт, и в зависимост от целта също може да е последователно или паралелно-последователно. Например, в учебника по психиатрия можеш да започнеш да четеш от главата за афективните разстройства, вместо от главата за разстройствата на съня (и обратното). За разлика от четенето и писането, при разговора:
> достъпът до данните е изцяло последователен и затова се налага те да се излъчват от начало до край (оттам и нуждата от изговаряне);
> не могат да се използват образи (картини, графики, специални символи и формули) и хиперлинкове, в резултат на което скоростта и качеството на предаване на информация са ограничени, появяват се неясноти, грешки и необходимост от повторно излъчване, т.е. преговаряне.
За безписмените хора някои страни на действителността остават скрити, защото биват смятани за несъществуващи. Витгенщайн казваше че това, което не може да се каже, може да се покаже. Прав беше, прав съм и аз:
Няма как да изговориш нещо, което можеш само да покажеш. Няма как да го преговориш след като не можеш да го изговориш.
Българската култура е като гръцката ... по времето на Омир. С други думи, безписмена. На средния българин над определена възраст рядко му се налагаше да използва писменост, и то все по задължение: отвреме навреме в училище и веднъж годишно след това (когато трябваше да си напише молба за отпуск). Четенето беше също ограничено до училището, а след него - до плъзгането на поглед по вестника, когато нямаш какво друго да правиш. Тези "успешни" навици се предаваха на наследниците.
Писането води до продукт, достъпът до който е последователен, но може да бъде и паралелно-последователен. Четенето е консумирането на такъв продукт, и в зависимост от целта също може да е последователно или паралелно-последователно. Например, в учебника по психиатрия можеш да започнеш да четеш от главата за афективните разстройства, вместо от главата за разстройствата на съня (и обратното). За разлика от четенето и писането, при разговора:
> достъпът до данните е изцяло последователен и затова се налага те да се излъчват от начало до край (оттам и нуждата от изговаряне);
> не могат да се използват образи (картини, графики, специални символи и формули) и хиперлинкове, в резултат на което скоростта и качеството на предаване на информация са ограничени, появяват се неясноти, грешки и необходимост от повторно излъчване, т.е. преговаряне.
За безписмените хора някои страни на действителността остават скрити, защото биват смятани за несъществуващи. Витгенщайн казваше че това, което не може да се каже, може да се покаже. Прав беше, прав съм и аз:
Няма как да изговориш нещо, което можеш само да покажеш. Няма как да го преговориш след като не можеш да го изговориш.
RSS Feed
