В последно време ми правят впечатление изразите "Хайде да седнем и да изговорим нещата" и "Нека преговорим какво трябва да се направи". Никога не ми се е налагало да използвам (разговорно или писмено) подчертаните думи и се замислям защо толкова често ги чувам. Мисля, мисля и не мога да измисля нищо друго освен това:
Българската култура е като гръцката ... по времето на Омир. С други думи, безписмена. На средния българин над определена възраст рядко му се налагаше да използва писменост, и то все по задължение: от време на време в училище и веднъж годишно след това (когато трябваше да си напише молба за отпуск). Четенето беше също ограничено до училището, а след него - до плъзгането на поглед по вестника, когато нямаш какво друго да правиш. Тези "успешни" навици се предаваха на наследниците.
Писането води до продукт, достъпът до който (четенето) е последователен, но може да бъде и паралелно-последователен. Например, в учебника по психиатрия можеш да започнеш да четеш от главата за афективните разстройства вместо от главата за разстройствата на съня (и обратното).
За разлика от четенето, при разговора:
> достъпът до данните е изцяло последователен и затова се налага те да се излъчват от начало до край (оттам и нуждата от изговаряне);
> не могат да се използват образи (картини, графики, специални символи, формули и хиперлинкове), в резултат на което скоростта и качеството на предаване на информация са ограничени, появяват се неясноти, грешки и необходимост от повторно излъчване, т.е. преговаряне.
Витгенщайн казваше че това, което не може да се каже, може да се покаже. Оттук следва че за безписмените хора някои страни на действителността остават скрити, защото биват смятани за несъществуващи:
Няма как да изговориш нещо, което можеш само да покажеш. Няма как да го преговориш след като не можеш да го изговориш.
Българската култура е като гръцката ... по времето на Омир. С други думи, безписмена. На средния българин над определена възраст рядко му се налагаше да използва писменост, и то все по задължение: от време на време в училище и веднъж годишно след това (когато трябваше да си напише молба за отпуск). Четенето беше също ограничено до училището, а след него - до плъзгането на поглед по вестника, когато нямаш какво друго да правиш. Тези "успешни" навици се предаваха на наследниците.
Писането води до продукт, достъпът до който (четенето) е последователен, но може да бъде и паралелно-последователен. Например, в учебника по психиатрия можеш да започнеш да четеш от главата за афективните разстройства вместо от главата за разстройствата на съня (и обратното).
За разлика от четенето, при разговора:
> достъпът до данните е изцяло последователен и затова се налага те да се излъчват от начало до край (оттам и нуждата от изговаряне);
> не могат да се използват образи (картини, графики, специални символи, формули и хиперлинкове), в резултат на което скоростта и качеството на предаване на информация са ограничени, появяват се неясноти, грешки и необходимост от повторно излъчване, т.е. преговаряне.
Витгенщайн казваше че това, което не може да се каже, може да се покаже. Оттук следва че за безписмените хора някои страни на действителността остават скрити, защото биват смятани за несъществуващи:
Няма как да изговориш нещо, което можеш само да покажеш. Няма как да го преговориш след като не можеш да го изговориш.
RSS Feed
