Ойлер започнал кариерата си като академик в Руската академия на науките. Натрупал 14-годишен стаж там и се преместил, по покана на немския монарх, в Берлинската академия. Натрупал стаж и там, и решил че е достоен за Президент на академията. Монархът, обаче, мислел друго: "Много е сериозен и скучен, а е и сляп с едното око. На мен такива президенти не ми трябват".
Ойлер решавал сложни задачи за минути, но му трябвали години за да разбере позицията на монарха. След цели 25 години в Берлинската академия, недоволният Ойлер се завърнал в руската. Вече бил сляп с двете очи, и стремежите му били по-скромни, но още не се бил научил напълно "да си знае гьола". Затова много му се искало да получи, ако не друго, то поне (цивилния аналог на) най-ниския генералски чин. Естествено, не го получил. Сляп бил човекът и не виждал че докато мисли за себе си като за прогледнал гений, големците го смятат за обикновен слепец. Бил умен, но не бил разумен.
Историята на Ойлер демонстрира че има справедливост в Историята с главно И: докато в продължение на години се провалял в йерархичните си стремежи, слепецът Ойлер сътворил толкова много, че и до ден днешен е Световен математически шампион по критерия "Обем на сътвореното". На руската Академия ѝ трябвали 50 години след смъртта му, за да отпечата всичко написано от него. Не че била длъжна, просто написаното си заслужавало.
Чете Спирос тези неща и се пита: "С какво толкова заслужиха чиновете си тогавашните немски академични президенти и руски генерали? Кое е това, което те имаха, а Ойлер - не? Като че ли немският и руският монарси бяха слепи, та не видяха това, въпреки че си мислеха че виждат отлично. Уж бяха разумни, а изобщо не бяха умни. Този вариант като че ли е по-често срещан и доста по-безинтересен. Този вид хора ги запомняме така: не с нещата, които са направили, а с нещата, които не са направили; не с джуджетата които са назначили, а с великаните които са пропуснали да назначат; и, драга моя учителко, не с това на което са те научили, а с това на което не са могли да те научат."