Преди години властта беше една. Дори и най-простите лесно можеха да научат коя е тя прочитайки член 1 на Конституцията. По-късно, внесохме от чужбина идеята за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна.
Без да разбираме че у нас всяка чужда и полезна идея може да бъде извратена, си внесохме и идеята за разделение на властите в четвъртото измерение (времето). Докато мандатът на президента е А (т.е. 5) години и започва от годината Б, то мандатът на премиера е В (т.е. 4) години и започва в годината Г. Мандатът на Управителния съвет на БНБ е Д (т.е. 6) години и започва в годината Е. Върхът на сладоледа е Комисията за финансов надзор, където мандатите на комисарите са с различна продължителност.
Каква е конкретната ситуация? Президент и шеф на КФН от ГЕРБ си съжителствуват с червена изпълнителна власт (от групата на Станишев), с червена съдебна власт (но от групата на Първанов), със синьо-жълт шеф на БНБ и много шарена законодателна власт.
Да обобщим: избягната е дори и теоретичната възможност за пълно съвпадение на мандатите и следователно, разделението на властите е пълно. На пръв поглед това звучи добре: теорията за разделение на властите (вкл. и във времето) предсказва противоречия и затруднения при вземането и изпълнението на решения, които не биха се приели еднозначно от големи групи граждани. Но теорията игнорира практиката; теорията пропуска да отбележи че хората във властта се адаптират и учат. В името на работата (а вероятно и в други имена, които съзнателно пропускам да спомена) те се сработват*. Което означава че разделението уж го има, но на практика то не работи. Стига се и до размиване на отговорността за постиженията и провалите. През 1989 протестите бяха срещу БКП. Днес, партиите са свободни от отговорност поради разделението на властите. Днес е общоприето да се обвинява избирателя заради избора му и да му се предлага: а) да почака до следващите избори и б) да упражнява избора си по-умно.
Не е никак чудно че днес избирателите протестират не срещу конкретна партия, а срещу властта и наричат уж разделените власти с едно име - мафия. Не е никак чудно че избирателите искат да свалят разделените власти с протести, защото усещат че с разделянето на властите, те (избирателите) са изтикани в периферията на политиката, защото с избори може да свали само една миниатюрна част от властта.
Избирателите са обикновени хора. Те искат да гласуват така, както пазаруват. Когато дават парите си за баница с кашкавал, те не искат да получат хляб и сирене. Когато гласуват за партията Х, те не искат да получат (поради разделението на властите) всички останали партии.
_______________________
* Ще дам пример с изгонването на втория синод на БПЦ от храмовете му, което беше дело на авторски колектив: ЖЪЛТ (царски) премиер, ЖЪЛТ парламент, ЧЕРВЕН (комунистически) президент, СИН (демократичен) главен прокурор плюс ШАРЕНА (защото е винаги с този, който е на власт) полиция. Това е добра илюстрация за разделението на властите: разделение по закон, обединение на практика.
Без да разбираме че у нас всяка чужда и полезна идея може да бъде извратена, си внесохме и идеята за разделение на властите в четвъртото измерение (времето). Докато мандатът на президента е А (т.е. 5) години и започва от годината Б, то мандатът на премиера е В (т.е. 4) години и започва в годината Г. Мандатът на Управителния съвет на БНБ е Д (т.е. 6) години и започва в годината Е. Върхът на сладоледа е Комисията за финансов надзор, където мандатите на комисарите са с различна продължителност.
Каква е конкретната ситуация? Президент и шеф на КФН от ГЕРБ си съжителствуват с червена изпълнителна власт (от групата на Станишев), с червена съдебна власт (но от групата на Първанов), със синьо-жълт шеф на БНБ и много шарена законодателна власт.
Да обобщим: избягната е дори и теоретичната възможност за пълно съвпадение на мандатите и следователно, разделението на властите е пълно. На пръв поглед това звучи добре: теорията за разделение на властите (вкл. и във времето) предсказва противоречия и затруднения при вземането и изпълнението на решения, които не биха се приели еднозначно от големи групи граждани. Но теорията игнорира практиката; теорията пропуска да отбележи че хората във властта се адаптират и учат. В името на работата (а вероятно и в други имена, които съзнателно пропускам да спомена) те се сработват*. Което означава че разделението уж го има, но на практика то не работи. Стига се и до размиване на отговорността за постиженията и провалите. През 1989 протестите бяха срещу БКП. Днес, партиите са свободни от отговорност поради разделението на властите. Днес е общоприето да се обвинява избирателя заради избора му и да му се предлага: а) да почака до следващите избори и б) да упражнява избора си по-умно.
Не е никак чудно че днес избирателите протестират не срещу конкретна партия, а срещу властта и наричат уж разделените власти с едно име - мафия. Не е никак чудно че избирателите искат да свалят разделените власти с протести, защото усещат че с разделянето на властите, те (избирателите) са изтикани в периферията на политиката, защото с избори може да свали само една миниатюрна част от властта.
Избирателите са обикновени хора. Те искат да гласуват така, както пазаруват. Когато дават парите си за баница с кашкавал, те не искат да получат хляб и сирене. Когато гласуват за партията Х, те не искат да получат (поради разделението на властите) всички останали партии.
_______________________
* Ще дам пример с изгонването на втория синод на БПЦ от храмовете му, което беше дело на авторски колектив: ЖЪЛТ (царски) премиер, ЖЪЛТ парламент, ЧЕРВЕН (комунистически) президент, СИН (демократичен) главен прокурор плюс ШАРЕНА (защото е винаги с този, който е на власт) полиция. Това е добра илюстрация за разделението на властите: разделение по закон, обединение на практика.
RSS Feed