Вече съм обяснявал защо поговорките идват при нас на двойки, напр. "Кови желязото докато е горещо!" срещу "Бързата кучка слепи ги ражда". Това е така защото едната част от двойката е дело на песимист, а другата - на оптимист.
Как, обаче, седят нещата когато говорим за един и същ автор? Ще вземем за пример Чърчил, който веднъж смятал че "Да гледаш твърде надалеч е твърде недалновидно", а друг път че "Колкото по-назад гледате, толкова по-напред сте способни да виждате". Как да си обясним противоречието? Елементарно, Уотсън, когато говорим за някого не трябва да забравяме че не говорим за константа, а за променлива. Понякога Чърчил е бил песимист, а понякога - оптимист.
Как, обаче, седят нещата когато говорим за един и същ автор? Ще вземем за пример Чърчил, който веднъж смятал че "Да гледаш твърде надалеч е твърде недалновидно", а друг път че "Колкото по-назад гледате, толкова по-напред сте способни да виждате". Как да си обясним противоречието? Елементарно, Уотсън, когато говорим за някого не трябва да забравяме че не говорим за константа, а за променлива. Понякога Чърчил е бил песимист, а понякога - оптимист.
RSS Feed
