1. "Нашият" изобретател сякаш не работи за хората, а за истината. Поради тази причина, предпочитаме важността на изобретението му да бъде призната не от обикновените хора (тук включвам пазара и енциклопедиите), а от съдилищата и патентните ведомства:
1.1. Джон Атанасоф стана известен не толкова с компютъра си, колкото с решението на съдия Ърл Ларсън относно компютъра му (в делото "Хъниуел срещу Спери Ранд").
1.2. Асен Йорданов получи патент за Джордафон (според някои - първият телефонен секретар), но в статията за телефонните секретари на Уикипедия името му дори не е споменато.
2. Изобретенията на "нашия" изобретател са направени в точното време и на точното място, но поради някакъв лош "български" късмет не се внедряват. Нито компютърът на Атанасоф проработи (поради проблеми с входно-изходните устройства), нито Джордафонът на Йорданов беше пуснат в употреба. Името на Йорданов не фигурира в статията на Уикипедия защото от една страна не е бил сред първите, а от друга - не е могъл (поради обективни причини*) да намери приложение на патента си. Лош късмет, историята помни само двама: този, който е опитал пръв и този, който е успял пръв.
3. "Нашите" изобретатели имат сенки, но те сякаш са невидими за нас:
3.1. Компютърът на Джон Атанасоф не е точно негов, а е компютър на Атанасов-Бери.
3.2. Патентът за Джордафон не е точно на Асен Йорданов, а на Асен Йорданов и Норман Робин.
3.3. "Невижданото" кисело мляко на проф. Мермерски сякаш не бе по силите на професора, та затова се наложи "изобретателски" мускули да напрегне и Мермерски-син.
Затова ще завърша афористично:
Българският изобретател обича да е пръв, но не може да е сам. Без да се сеща че когато не си сам, няма как да си пръв.
__________________________________
* по думите на Лорънс Лесиг, в тези времена човек не е можел да направи нищо с телекомуникационните си иновации, ако монополистът АТ&Т е решавал да не ги купи, респективно - да не ги използва